През 2012-та се навършиха кръгли годишнини от създаването на немалко шедьоври на седмото изкуство. Добре би било в предпоследния ден на годината да си спомним за някои от тях, за да не си въобразяваме, че киното започва от днес.
110 години – „ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО ЛУНАТА“
(Le voyage dans la lune, 1902) – реж. Жорж Мелиес
Мечтата на хората да полетят към нашия спътник е много отдавнашна, но едва с откриването на киното тя започва да придобива видими очертания. Едва ли е случайно, че един от първите фантастични филми в историята е посветен именно на тази тема и е създаден още през 1902г. Късометражният ням шедьовър на Жорж Мелиес „Пътешествие до Луната“, който очарова публиката с невиждано феерично зрелище, преливащо от революционни визуални ефекти.
90 години – „ДОКТОР МАБУЗЕ, ИГРАЧЪТ“
(Dr. Mabuse, der Spieler – Ein Bild der Zeit, 1922) – реж. Фриц Ланг
Героят на легендарния германски и холивудски режисьор Фриц Ланг е умел психолог и истински хамелеон. Той си играе с хората зловещи игри. С помощна на хипнозата, той ги убива и ги превръща в призраци. Престъпленията на маниак, стремящ се да властва над целия свят, е популярна тема в германското кино по онова време, но никой не я е интерпретирал толкова оригинално, чрез толкова ярки образи, с такава визуална и стилистическа свобода, динамизъм и хумор, като Ланг. Обсебен от криминалната и патологична психология, той продължава да разработва подобни мотиви през целия си живот, завръщайки се периодично към трилъра, разширявайки неговите рамки в съответствие със своя песимистичен и фаталистичен мироглед.
90 години – „НАНУК ОТ СЕВЕРА“
(Nanook of the North, 1922) – реж. Робърт Флаерти
Това е един от най-забележителните документални филми в историята на киното. В него отсъстват тенденциозните инсценировки, характерни за повечето етнографски филми от началото на ХХ век, както и снизходителното отношение на представителя на „цивилизацията“. Животът на ескимосите е показан по начина, по който самите те гледат на него. Режисьорът Флаерти е сред първите, приложили истински новаторски подход при снимането на документално кино, основан върху продължителното филмово наблюдение на реалния живот…
Преди 10 години „Нанук от Севера“ е класиран на шесто място в списъка на 20-те най-добри документални филми за всички времена.
80 години – „ЛИЦЕ С БЕЛЕГ“
(Scarface, 1932) – реж. Хауърд Хоукс
„Архетип на гангстерския филм. „Лице с белег“ е трилър пар екселанс. В него има игра, любов, убийства, смърт… Рядко филмови герои са били така сурово и жестоко описвани: маймунските маниери на Камонте (Капоне), неграмотността на телохранителите му, неразвитата му сексуалност… Казват, че прототиповете много се смели на карикатурата. Но те са сгрешили, като не са се вгледали по-добре: съдбата им е изписана с огнени букви.” (Клод Бейли)
„Исках да опиша фамилията Капоне така, сякаш става дума за Борджиите, дошли в Чикаго.“ (Хауърд Хоукс)
70 години – „КАЗАБЛАНКА“
(Casablanca, 1942) – реж. Майкъл Къртис
Светът на киното отбеляза в началото на април юбилея на тази, може би най-популярна романтична мелодрама. В тази връзка филмът бе преиздаден на DVD и Blu Ray. В класацията на най-големия филмов сайт IMDB, „Казабланка“ се ползва с изключително висок рейтинг – 8.7 по десетобалната скала и заема 19-то место в списъка на най-добрите филми на всички времена.
През 1943 г. е едостоен с три награди „Оскар“ в категориите – най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър сценарий. Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман не получават престижното отличие, но дължат международната си слава именно на участието си в този незабравим филм.
„Казабланка“ е заснет за $ 950,000, което е рекорден бюджет за Холивуд през 1942 г.
70 години – „ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ“
(To Be or Not To Be, 1942) – реж. Ернст Любич
Бликаща от остроумие сатира на нацизма, която е много по-достоверна от показаното в много романи, новели и филми, третиращи темата за нацизма и неговата античовешка природа.
„Тук трагичното и смешното се пораждат от едни и същи причини. Филмът е най-забавен тогава, когато актьорите играят реални герои и когато реалните герои се държат като актьори.“ (Жан Йосташ)
60 години – „ДА СЕ ЖИВЕЕ“
(Ikiru, 1952) – реж. Акира Куросава
Един от най-съкровените филми на великия японски режисьор, за който самият той се е изказал най-точно: „Направих „Да се живее”, защото винаги ме е интересувало какво чувства човек при близостта на смъртта. Дребният чиновник в моя филм е човек, завъртян от машината на бюрокрацията, който след като разбира, че му остава да живее само няколко месеца, посвещава всичките си сили на това да направи детска площадка на мястото на една кална улица. Като влага присъщото си умение, смелост и възможности да извърши онова, което за другите е било само неясна идея, той достига величието на героизма.“
60 години – „УМБЕРТО Д.“
(Umberto D, 1952) – реж. Виторио Де Сика
Наречена с основание „последният велик филм на неореализма“ тази разтърсваща драма звучи изключително актуално и днес – но не в Италия, а у нас, защото мизерното съществуване на родните пенсионери много напомня това на Умберто Д.
„Тетралогията „Шуша“, „Крадци на велосипеди“, „Чудото в Милано“ и „Умберто Д.“ създава изключителната картина на съвременна Италия, видяна чрез образите на две деца, един лепач на афиши, група безработни и един старец. Тези филми са една констатация или по-точно – обвинителен акт.“ (Жорж Садул)
60 години – „АЗ ПЕЯ ПОД ДЪЖДА“
(Singin’ in the Rain, 1952) – реж. Джин Кели и Стенли Донън
Легендарен мюзикъл, с който на последната Киномания бе отбелязана 100-годишнината на Джин Кели – изпълнител на главната роля във филма и негов сърежисьор заедно със Стенли Донън.
Той ще остане завинаги в историята на киното именно със своето изпълнение в „Аз пея под дъжда“.
Този мюзикъл неотдавна бе поставен от Американския филмов институт под номер 5 в класацията на най-добрите американски филми в историята на киното .
50 години – „ЛОРЪНС АРАБСКИ“
(Lawrence of Arabia, 1962) – реж. Дейвид Лийн
Едно от най-авторитетните британски списания за кино „Empire“ го класира на първо място в списъка на 100-те най-добри филми, създадени досега във Великобритания. Знаменития режисьор Дейвид Лийн го заснема за $15 млн., които се възвръщат петкратно от триумфалното разпространението на филма по света.
Всички се възхищават на превъплъщението на О’Тул, който е неотразим както в строгия си английски мундир, така и в екзотичните одежди на арабски шейх. Бурен възторг предизвикват баталните сцени, в които неговият безстрашен герой се носи като вихър върху гърба на своята камила…
„Лорънс Арабски“ заслужено печели 7 награди „Оскар“ включително и за най-добра режисура в лицето на Дейвид Лийн, но Питър О’Тул не получава престижното отличие, въпреки че е номиниран за превъзходното си изпълнение на главната роля.
50 години – „ЗАТЪМНЕНИЕТО“
(L’eclisse, 1962) – реж. Микеланджело Антониони
За този филм легендарният италиански режисьор Микеланджело Антониони е отличен със Специалната награда на фестивалното жури в Кан през 1962 г.
„Последното и най-радикално „дедраматизирано“ крило от трилогията за липсата на комуникация в модерния свят: сюжет почти няма, но персонажите са обрисувани и ситуирани социално с голяма точност. Финалът на филма е прочут като упражнение по „чисто кино“.“ (Мишел Шион)
50 години – „АНГЕЛЪТ УНИЩОЖИТЕЛ“
(El Angel exterminador, 1962) – реж. Луис Бунюел
„Филмът може да ви се стори загадъчен или алогичен, но нали такъв е и самият живот. Във филма има повторения, както и в самия живот и също като него той може да се тълкува най-различно.
Вероятно най-доброто разяснение за “Ангелът унищожител” ще бъде това, че няма никакво рационално обяснение.” (Луис Бунюел)
50 години – „ДА ЖИВЕЕШ ЖИВОТА СИ“
(Vivre sa vie: Film en douze tableaux, 1962) – реж. Жан-Люк Годар
Четвъртият пълнометражен филм на един от най-ярките представители на френската „Нова вълна“ в киното е заснет само за $ 64,000.
Ролята на парижката проститутка Нана изпълнява съпругата на режисьора, превърнала се в негова муза, макар и само за кратко, защото пътищата им се разделят след 1966г. Но благодарение на участието си именно в този филм, неизвестната датчанка Хане Карен Байер (Годар й измисля звучния псевдоним Ана Карина, заради асоциацията с Ана Каренина), се превръща в емблематично лице на „новата вълна“.
50 години – „ИВАНОВО ДЕТСТВО“
(Иваново детство, 1962) – реж. Андрей Тарковски
Блестящият режисьорски дебют в игралното кино на Андрей Тарковски е оригинална адаптация по разказа „Иван“ на писателя Владимир Богомолов. Освен, че е отличен със „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция, „Иваново детство“, той получава възторжена оценка от великия френски философ Жан-Пол Сартр, написал следното за героя от филма: „В действителност той е най-невинната и най-трогателна жертва на войната: това момче, което не могат да накарат да обича, е сковано от жестокост, тя е проникнала вътре в него. Нацистите са го убили тогава, когато са убили майка му и са разстреляли жителите на неговото село…”
50 години – „НОЖ ВЪВ ВОДАТА“
(Nóz w wodzie, 1962) – реж. Роман Полански
Още с пълнометражния си режисьорски дебют Роман Полански става световно известен. Филмът му печели наградата на международната критика на кинофестивала във Венеция и е номиниран за „Оскар“.
Странната психо-криминална история, в която двусмислено се преплитат любов, бунт, съперничество, престъпление и екзистенциална тревога, подсказва за неподражаемия бъдещ стил на Полански, благодарение на който ще се утвърди като един от най-големите майстори в историята на киното.
50 години – „ЧОВЕКЪТ, КОЙТО УБИ ЛИБЪРТИ ВАЛЪНС“
(The Man Who Shot Liberty Valance, 1962) – реж. Джон Форд
„Филмът е важен етап в еволюцията на уестърна. Не толкова с камерния характер на действието и със засиления психологизъм – всичко това характеризира цялостното развитие на уестърна след Втората световна война. Тези външни белези на постройката на сюжета и режисьорската стилистика в този вече далеч не чист приключенски жанр, са отражение на по-дълбоки измерения, които най-ярко се явяват именно в този филм на Джон Форд. Става въпрос за освобождаването на жанра от прекалената романтичност и идеализация на герои и събития, за освобождаване на уестърна от неговата класическа извънисторична конвенция… „Човекът, който уби Либърти Валънс“ е решителен удар срещу традиционната митология, безпощадно разрушаване на твърдо установени концепции, сваляне за считания за непоклатим героичен ореол на каубоя.“ (Програмна брошура на БНФ, май 1970)
40 години – „КРЪСТНИКЪТ“
(The Godfather, 1972) – реж. Франсис Форд Копола
„Най-великият гангстерски филм, правен някога“, според американската кинокритичка Полин Кийл, получава напълно заслужено 3 награди „Оскар“ : за най-добър филм, най-добър актьор (Марлон Брандо), и най-добър адаптиран сценарий.
„Брилянтно направен филм, носещ хипнотичността на змийски капан: топла семейна сага с една особеност – членовете на семейството са крадци и убийци.“ (Halliwell’s Film Guide, 1998)
40 години – „ПОСЛЕДНО ТАНГО В ПАРИЖ“
(Ultimo tango a Parigi, 1972) – реж. Бернардо Бертолучи
Един от най-известните филми в историята на киното, който навремето си спечелва скандална слава, заради обилието от откровени еротични сцени, но днес е признат за класика и за една от най-ярките творби на Бернардо Бертолучи.
В центъра на повествованието е бурната сексуална връзка между стареещ американец, който се запознава случайно c млада и ексцентрична парижанка. Марлон Брандо и Мария Шнайдер играят странните любовници, които не искат да знаят нищо един за друг, за да не обременяват разкрепостените си отношения. Много от репликите на Пол са импровизация на Марлон Брандо, който не одобрявал написаното в сценария. Преди изборът да падне върху него и Мария Шнайдер, главните роли са предлагани на Жан-Луи Трентинян и Доминик Санда, които обаче отказват да участват във филма.
40 години – „АГИРЕ, ГНЯВ БОЖИ“
(Aguirre, der Zorn Gottes, 1972) – реж. Вернер Херцог
Eдин от най-силните и ключови филми в огромното творчество на изключителния германски режисьор Вернер Херцог, който му носи световна слава едва на 30-годишна възраст. Изпълнението на Клаус Кински в главната роля се смята за едно от най-силните в неговата актьорска кариера.
Вернер Херцог е буквално обсебен от идеята за визуализация на човешката страст към ирационалното, непознатото, загадъчното. Той създава превъзходна философска притча за заслепението и жаждата за власт, разрушаващи природата на човека, превръщайки го в марионетка на користни и зли инстинкти.
40 години – „СОЛАРИС“
(Солярис, 1972) – реж. Андрей Тарковски
Вторият велик филм за космоса. Първият е „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик. Отличен е с Голямата награда на журито и с наградата на международната критика на фестивала в Кан.
Знаменитият писател-фантаст Станислав Лем не харесва екранизацията на своя роман, а Тарковски твърди, че всъщност е имал предвид не „Соларис“, а „Престъпление и наказание“. Не случайно финалната сцена напомня библейската притча за блудния син. Тя е представена като вселенско примирение на Бога с човека. Мислещият океан или Висшият разум, според разбирането на режисьора, е готов да предостави на Келвин последна обител, ако истински се покае. С постепенното отдалечаване на гледната точка става ясно, че покаянието на блудния син се разиграва на планетата Соларис, а не пред бащиния дом на героя. И става ясно, че той е на път да намери нов, по-висш, духовен дом.
30 години – „СТЕНАТА“
(Pink Floyd The Wall, 1982) – реж. Алън Паркър
Култовият филм на 38-годишния тогава британски режисьор Алън Паркър предизвиква първоначално противоречиви реакции, макар че всички отдават дължимото на визуалните му достоинства, в частност, дължащи се и на оригиналната анимация. Критиките са предизвикани от представите за филма като за прекалено дълъг видеоклип или филм-концерт на „Пинк Флойд“, чиято музика звучи през цялото време. Трябвало е да мине известно време, преди ярката кинотворба на Паркър да започне да се възприема адекватно — като своеобразна парабола за съдбата на поколението, родено по време и след войната, изпитало мъката по убитите на фронта бащи, жестокостта на образователната система, лицемерието на буржоазния морал и външно благопристойния начин на живот на власт имащите.
„Стената“ печели две награди на британската филмова академия (BAFTA) – за най-добра оригинална песен (Another Brick in the Wall) на Роджър Уотърс и звук.
