Колко черно може да бъде черното? А колко бяло може да бъде бялото? Не знаете? И аз не знам!
***
Този комикс, който виждате в момента (моля, покажете малко фантазия!), е базиран само на тези два цвята – черно и бяло. И е подходящ за всички далтонисти наоколо.
***
Всички хора спяха. Тишината беше невероятна. Липсата на светлина беше невероятна. Никой дори не можеше да си спомни от колко отдавна слънчевата светлина беше изчезнала. Нуждаеха ли се от слънчева светлина? Кой знае? Нямаха представа. Те не бяха съвсем сигурни какво представляваше слънчевата светлина… тъй като беше изчезнала още от времето, когато техните баби и дядовци са били съвсем малки деца. Така че светът сега беше чернобяло място, където всеки можеше да вижда колкото всички други; да бъде каквото бяха и те; и да развие толкова колкото…
… абсолютно нищо всъщност.
Големият часовник на градската зала отмерваше секундите до сутринта.
Те все още наричаха началото на деня „сутрин”. Въпреки че това начало с нищо не напомняше за истинска сутрин. Както и „ден” беше просто понятие за работен цикъл. Липсата на слънчева светлина беше изпразнила тези думи от истинското им значение. Но трябваше да имат имена за периодите на този цикъл и „сутрин” беше времето, в което се събуждаха и отиваха на работа.
Часовникът отмерваше времето до този момент.
Тик-так… тик-так… тик-так…
Земята забави ход и даде възможност на хората да презаредят батериите си. Тези нещастни създания трябваше да го правят всяка (така наречена) нощ. А сутрин трябваше да скачат от леглата си, да откачат кабелите си и да тичат на работа.
Веднъж един човек-машина беше хванат от патрулна кола да се мотае извън леглото си посред нощ. Горкият нещастник беше изпратен на площада, където „МАЙКАТА” (така наричаха департамента, създаден след сливането на департаментите по човешки ресурси, маркетинг и PR на Земята) изтри цялата му база данни. Черупката на тялото му беше преработена, разбира се, и използвана като кофа за боклук – съдба, която беше отредена за всички престъпници като него. А костите, мускулите и всички останали човешки части от тялото му, бяха първият боклук, който напълни тази кофа.
„Колко тъжно!” бихте си помислили. Но както ви казах – той беше престъпник! В крайна сметка престъпникът си е престъпник! Престъпниците се наказват!
***
Нека ви разкажа за един друг престъпник.
Часовникът отмерваше времето до „сутринта”.
Тик-так… тик-так… тик-так…
И изведнъж целият квартал беше разтърсен от отвратителен шум!
Като ударите на барабан…
Възможно ли беше?!
Истина ли беше?! Не-е-е-е!!! Не!
Първият, чийто презареждащ сън беше обезпокоен, беше мъжът в леглото до нея (тя е престъпникът, за когото ви разказвам). Той си отвори едното око. Мъничка капка от нещо солено влезе в окото му и той трябваше да го затвори. Пот. Целият беше покрит в пот. Студена пот. Презареждането му беше провалено. Животът му беше в опасност. Какво щеше да стане ако не можеше да работи на следващия ден!!! Трябваше да отвори очи! Избърса потта и отвори очи! Погледна я.
Тя се усмихваше в съня си.
(!!!)
Той включи лампата.
Бяла изкуствена светлина.
Няколко секунди по-късно още една лампа беше включена – на съседите им.
– Хей, спрете с това! Чувате ли! Или ще извикам полиция!
И още една лампа. И още една лампа… И още една… И още една…
Цялата улица се покри с бяла изкуствена светлина.
А тя продължаваше да се усмихва! Тази арогантна кучка продължаваше да се усмихва! Можете ли да си представите!
Продължи да се усмихва! Ритмичните удари продължаваха. И продължаваха.
Съпругът й беше уплашен. Много уплашен! Не смееше да помръдне.
Но някой от съседите беше извикал полиция.
Тези удари бяха като ударите на барабан в главите на всички. Хората не можеха да го понесат. И продължаваше. И продължаваше. И продължаваше.
Ушите на няколко човека започнаха да кървят. Някои припаднаха. Повечето повръщаха. Шумът беше толкова ужасен, че не можеха да го понесат. Един човек-машина дори изтри собствената си база данни, докато се опитваше да рестартира модулите си. Бедният човек уби собствения си мозък.
Полицията дойде.
А тя все още се усмихваше.
Според стандартната процедура, при такива случаи трябваше да я отведат в управлението и да я изследват, за да открият причината за това. Причината за това едно сърце да започне да бие отново. Но последният инцидент от този тип се беше случил преди повече от двеста години и процедурата за справяне съществуваше единствено като описание в книгите. Бързата еволюция беше направила хората изключително чувствителни към този шум и вече не можеха да реагират спокойно, както преди две столетия… Така че полицаите трябваше да направят нещо ВЕДНАГА. Един от тях извади пистолета си и я застреля право в сърцето.
Тя все още се усмихваше.
Не можа да разбере нищо, защото хората бяха обучени да бъдат тихи – толкова тихи, че човек, чието сърце бие, не би могъл да ги чуе. Така че тя не почувства нищо от това, което се случи тази нощ. Почти нищо… Тя не разбра, че сърцето й толкова загадъчно беше започнало да бие изведнъж. Тя просто почувства нещо невероятно в съня си. Нещо, което не можеше да осъзнае. Но го почувства.
И затова продължи да се усмихва.
Още от Алекс Томов търсете ТУК и ТУК
