В последния месец не мога да се концентрирам и да дочета двете книги, на които цикля вече втори месец. Не мога да дочета “Червеният дракон”, защото синът ми гледа през няколко дни едно анимационно как да си отгледаш дракон и на всяка страница в главата ми изниква образът на Антъни Хопкинс (покрай “Мълчанието на агнетата”), който яде сурова риба до едно езеро, пърха с криле и през носът му излиза огън. Отмятам образа на Антъни Хопкинс, тва, викам си, даже е нелепо. Зачитам се. Обаче изведнъж се сещам как много близка моя приятелка му вика Антъни ХипХопкинс. Секунда, какво стана в предната страница? Някой го убиха? Кой? Защо? Ама умрял ли е? А това коя книга е? Отново тъкмо се концентрирам и БАМ – ама защо викингите толкова мразят Антъни Хипхопкинс?
Другата книга вече я гледам така, все едно на всяка четна страница трябва да пия рициново масло. До такава безподобна степен ми е втръснало от нея. Съдебна патоложка разследва сериен изнасилвач. Още преди 48 страници забелязах, че бъркам името на патоложката с това на главния заподозрян. Те нали са американци и всичко е Смит, нямат Смитков или Смиткова да улеснят Източноевропейския уморен нощен читател. В книгата са с различни имена, примерно тя е Джоунс, а той е Робинсън, но аз очевидно не съм внимавала. 48 страници, препрочетени три пъти, защото на всеки диалог между патоложката и полицаите негодувам тая каква е двуличница и актриса – хем ги изнасилва и убива, хем лъже полицията, че разследва собствените си престъпления. И пак – фейспалм и превъртам с 48 страници назад. Ако си подчертая името на патоложката с жълт маркер, а предпологаемият убиец със зелен, може и да разбера кой кого и защо уби 12 жени. Или бяха 9? Жени ли бяха само? А всички ли уби или всички изнасили, а една я бутна кола? Офффф.
Майка ми (76 г., украинка, вдовица, по натура изкукуригало какаду, бивш кадър на Бърза помощ със стаж 35 години) се жалва, че изчела всичките си книги от поредицата Арлекино, Мистериозният гост и Елизабет, Нежност в пшеницата и Шана 1, 2 и 3 и помоли да й купя нова “любовна художествена литература”. В книжарницата, гордо изпъчила вратовръзка, ми се фукаше “Петдесет нюанса сиво”. Книгата, която прелъсти целия свят удивителен знак. Автор Е Л Джеймс. Аз харесвам много “Професия Блондинка”, и двете части, нещо като житейско верую са ми, нали, затова си казах, щом Е Л е написала книгата, няма начин да не става за майка ми.
Булсатком ми спря бичивито, но с възторжен ентусиазъм ме уведомява через сив екран, че имам десет нови канала. С прогресиращо разочарование установявам, че това са два нови канала с класическа музика, ама не от готината, два нови канала с детски …ъ…неща, един канал за невероятно интересните и вълнуващи пътешествия на Койчо Джелупзов до Горна Широколъка по устието на река Засилена, един канал с румънски реклами на космодиск и незалепващо, не бе, еластично бельо, Playboy, по който всъщност четирима човека си говорят цяла нощ през една маса и някакъв нов ейчди порно канал. Моят телевизор не е ейчди, но аз много исках да видя има ли разлика и си го пуснах с чисто академична цел. Оцъклена стоя, втренчена в екрана, броя пиксели. Там, сешсе, влизат едни органи в други органи, понякога се появява лице, където отново има орган в друг орган, но аз не внимавам за сюжета, аз искам да разбера с колко пиксела се излъчва това органодействие. Десетина минути, след като съм се взирала изшпулена (тази дума най-близко описва физиономията, при която очите се трансформират на хибрид между театрален бинокъл и молекулярен микроскоп), чувам зад гърба си неловко сподавено закашляне…от гърленцето на ожаднелия по никое време мой 4-годишен син, който макар и да си има сутрешна ерекция вече 4-та година, още не ме е питал какво да прави с нея. Аф корс, аз му се скарах, как си требе, нахоках го сносно къде броди като някакъв полицейски инспектор да ме следи и докладва на службите, детето преглътна водицата и си легна. Не разбрах каква е разликата между обикновеното олдскул германско порно с Хелга и Шмид и новия ми ейчди мултиплекс с Шъная, Енрике и Тами.
Осъзнах, че Булсатком са ми направили услуга като са ми спрели “Малкълм” и “Приятели” и реших да дам шанс на новата “любовна художествена литература”, поръчана от майка ми.
Книгата е 493 страници. Сега резко се прецаках, защото, докато отварях последната страница да видя колко са, мернах репликата “- Не си отивай!” и тва малко ми развали края, начи свършва с драма!
Аз съм прочела в последните два дни 113 страници. А дори не знам как.
Толкова е увлекателно това четиво, че нямам никаква идея какво пише в първите 6 глави (99 страници). Успях да изчета 99 страници и да изгледам “Облакът Атлас”, “В Брюж” (о, джесток!), започнах да гледам Wanderlust (но не мога да довърша, защото е BlueRay, а очевидно моя декодер е RayCharles и субтитрите с “Не скачай от дървото, не можеш да летиш!” идват десетина секунди, преди тя да се е качила на клона). От книгата подразбрах, че Е Л е освирепяла фенка на “Здрач”, само че в този случай супер-дупер-куул-мега-хипер-якия пич вампир е некакъв важен милиардер на 27 години (а някои от нас и на 33 години не могат да се похвалят със спестени 38 лева…), а смотлата в жълт оръфляк е 21-годишна девствена студентка (честно, поправях думата “девствена” 4 пъти). Някак си в тия 99 страници те се срещат, очевидно се влюбват, щото е евридейпикчър индустриалци-милиардери да се влюбват умопомрачително по оръфани и малко глуповати, но девствени (шсе науча!) моминки и така, нали, в рози, сатен, прасковен цвят и аромат на канела и ошав всичко им се получава.
На 99 страница си викам – това е най-чОдесната книга за майка ми. Тя става в 4:30 сутринта, има много ангажименти през деня и когато не завладява света, не измита цялата улица пред нас, не мие прозорците с маркуча и не лекува с Тетрациклин поредното прибрано бездомно (или разхождано без повод) животно, ще прочита на ден по страничка-две и воала – ето й страхотен льобовен роман, който да я вълнува и кара да въздиша до 2015 година!
И после ТЪРЪДЪДЪЪЪЪ. На страница номер 100 попадаме на 7 параграфа описание на стая с камшици, белезници, халки, вериги, тупалки, бухалки, тигани, метални пейки, въжета, колани, балдахини, монахини, мохикани, с буркани, без буркани, рококо, трикраки столчета, бастуни и други обичайни артикули от кварталната железария до вас. На страница 101 аз се чувствам като майка ми – сигурно и тя седи с премрежен поглед и присвити очи, повдигнала замислено лява вежда и подпряла с показалец брадичка с въпрос: КВО СТАВА ТУКА БЕ?! Викам си, това ще да е бедеесем сигурно, ама си го викам това по-скоро, за да не се чувствам съвсем проста и изостанала от съвременните сексуални тенденции. Моят опит с бедеесема се свежда до пляскане по дупето, хапане, драскане тип “да поиграем судоку на гърба ти” и връзвания от рода на “аз, нали, уж те връзвам тука с фишуто от морето, ама всъщност ти си знаеш, че трябва сама да си държиш ръцете”. Имам спомени за белезници, но нямам спомен за ключ от тях, но имам и още един спомен – за клещи за рязане на метал.
Няма страшно, викам си, майка ми няма да разбере и ще прескочи две страници. Няколко страници по-нататък вече сме излезли от кварталната железария, но сме седнали на писалищно бюро, за да четем и парафираме с главната героиня едни Общи условия за ползване на техния взаимен секс, в който тя се съгласява да не си пикат и акат един върху друг с пича, да не си пускат ток, да не правят тройки с копитни животни и други такива дисклеймъри.
Майка може и да заподозре, че тия двамата искат да се сношават. Дано се размине по-нататък.
Една страница по-късно майка ми ще пляска с ръце от радост и възторг, защото разбираме, че главната героиня, която вероятно е далтонистка, след като вижда само петдесет нюанса сиво, е съумяла в нашето забързано съвремие на стрес, фастфууд, фастдринкс и фастдикс да остане девствена (охбожемой тая дума ще ме съсипе, да взима си ляга най-накрая с тоя, че ми писна да я повтарям!). След прочита на страница 112 майка ми ще ми се обади по телефона да ми каже как за момичетата, дето не правят секс на 21 пишат книги, а за мен и един очерк никой не е написал, защото не разполагам с девственост.
Ще преживея това. Остават 300 страници до края, тя едва ли ще остане девствена. Дай да видим тази книга подходяща ли е за лица над 18?
Боже, толкова трудно се чете тази книга! Не ме кара да се чувствам по-млада като авторката или като аудиторията, за която предполагам е писана, а ме кара да искам да й шлесна два шамара и да й кажа, че човешката кръв не циркулира със “скоростта на болид” и че като си свалиш дрехите, не оставаш “увита в замечтания му, замъглен, пушечно-сив, потъмнял, дълбок като пещера непроницаем поглед”, оставаш гола по шошолина, мойто момиче! Не разбирам как в едно “добър ден” има толкова много черни, потъмнели, сиво-опушени, ама иначе лъчезарни, но прикрити зад студената маска на малко тъжно момче с роял, което всъщност е един силен мъж с железария в мазето, измъчени, но възбудени и нежни, но малко груби ОЧИ. Има “добър ден” и очи. Точка. Тази жена, също като любимата ми Бела от “Здрач”, си живее живота на стоп-кадър – отива да си купи хляб и докато й казват сметката, тя паузира живота, вглежда се в очите на касиера и там тръгва черно-бял френски филм от Втората световна война.
Ядосано се връщам обратно към страниците, където загубвам едни ценни петнадесет минути от живота си над репликата “заби зъби”. Не знам защо, започвам да го казвам на глас. Заби зъби. Заби зъби. Божке, това е идиотско. Заби зъби. А зъби заби ли? А има ли зъби да заби? А някакъв говорен дефект имате ли? Заби зъби. Логопедката ми дали може да каже три пъти едно след друго забизъби забизъби забизъби? Петнадесет минути… Вече готовите мозъчни гънки се разгъват и изглаждат. Повтаряйте след мен: Заби зъби.
Ох, тия двамата ще правят ли секс или да давам на майка ми книгата? Какво ще се случва в железарията долу? За нея разбрах, а той девствен ли е? Тя до края на книгата ще успее ли да види и друг цвят, освен петдесет сивоти? Е Л Джеймс секс някога правила ли е? Как така тази книга е прелъстила целия свят? Аз вече сто страници не съм възбудена и грам, проблем ли имам? А? А?!
О, малеле, още стотици страници във всякакви нюанси на разсейването ме очакват.
