Когато по-миналото лято се видяхме на кафе, той беше олицетворение на мировата скръб. Отиваше на почивка съвсем сам и не спираше да говори колко ужасна е бившата му жена. Аз само се въртях на стола и си гледах часовника, чудейки се откъде ми се изсипа това чудо на главата и колко още съм готова да понеса за половин чувал мулч. Година по-късно срещнах съвършено различен човек – щастието струеше от искрящите му очи, бързаше да се похвали колко е отслабнал, не спираше да се усмихва… В него именно се влюбих. И той в мен. Беше прекрасно. До момента, в който спря да бъде такова.
До скоро не бях осъзнала колко много се е променил през последните месеци. Само се ядосвах, че е вечно кисел и крив. Отдавах го на кофти здравословна и финансова фаза, съчетана неблагоприятно с депресивния сезон на късия ден. Според него, обаче, основният източник на лошото му настроение съм аз, заедно с проблемите и дискомфорта, които му създавам. И аз избрах най-погрешния път – реших да се променя. Нещо, което бях твърдо решена да не правя за никого, а освен това вярвам, че е невъзможно за постигане. Загърбих тези убеждения и започнах да се променям. Едно променя – той набележи други две. Променя и тях – нови пет…
И така изведнъж и аз станах нещастна. Вкарахме се в един порочен кръг, от който няма излизане докато сме заедно. За да е щастлив той, аз се променям, а това ме прави нещастна. Ако съм такава, каквато винаги съм била („приятно странна“ според kathryn) – нещастният е той. Проклет омагьосан кръг.
Ще кажете – щом се правите един друг нещастни, защо сте заедно? Мога да говоря само за себе си: вярвам, че има други причини, поради които той се чувства така. В моменти на слабост и той го признава. Но е по-лесно да обвини мен за всичко. Жалко, защото аз съм насреща, готова да помогна както мога, а той приема това за досаждане. И егоцентризъм.
Само че се уморих.
Ако ви е харесало – нацъкайте копчетата!
