Ден преди да се самозапали, бащата на 5 деца щедро подарил на брат си новите си зимни обуща и взел старите му за себе си.
След трагичната гибел на самозапалилия се Пламен от Варна, на 10 март след 12-дневна агония от 75 % изгаряне по тялото, в УМБАЛ „Св. Георги” в Пловдив спря да бие сърцето и на 53-годишния Венцислав Василев – баща на пет деца, който също се самозапали и лумна като жив факел в фоайето на община Раднево. Екип на “ШОУ” посети почерненото семейство, което същия ден погребваше Венци. И сподели ужаса и болката им. Неделя, 10 март. Привечер. В 18.00 ч. до жилищен блок 33 на ул. „Георги Димитров” в Раднево пристига катафалката. Служителите от погребалната агенция, заедно с най-големия син на опечаленото семейство – Тихомир, едва сега успяват да докарат от Пловдив мъртвеца. Ковчегът е запечатан. Качват го на ръце. Вратата на апартамента от четвъртия етаж във вход „В”, където живее семейството на покойника, е неузнаваема, антрето и хола – също. За десетината дни, от които екипът на народното издание бе в това жилище за пръв път, са позаличени следите от разрухата и ужасяващата мизерия. По стените – тапети, тавана и дограмата в хола – боядисани. Усърдието е на децата от семейството и най-вече благодарение на отпуснатата помощ от общината в размер на 4000 лева – пояснява най-голямата сестра от петте деца – Антоанета, която се е върнала от Германия, когато разбрала за самозапалването на баща си. 26-годишната изключително красива млада жена, майка на трима невръстни синове, двама от които е поверила на грижите на майка си Стефка, е потресена. Ридае. Пали цигара след цигара. Пуши до отворения прозорец в хола, където е изложен ковчегът на баща й и разказва: “Казвате, че тук е много променено, откакто сте идвали. Да. Така е. Лекарите ни казаха, че няма да има живот за татко. С братята ми и моите две ръце започнахме ремонтите. Таванът беше толкова мръсен, че след като 10 пъти го мазах с бяла боя, си оставаше все черен – от мръсотията боята не хващаше. Накрая го боядисах в ей това синьото. Казвате още, че не сте виждали такава мизерия – а да бяхте само видели в каква сто пъти по-голяма от тази мизерия живяхме и сме живели през цялото ми детство, откакто се помня като човек! Особено когато семейството ни беше в общежитията на Раднево, сега където е хотелът. Ужас. Мизерия. Мрак. Изпорутено навсякъде. На прозорците – шперплат вместо стъкла. Спяхме не на легла, а върху откачени от порутените стаи на общежитието врати, поставени на пода, върху им – по някое одеяло или мизерен дюшек само. Спряха и водата. Толкова беше мизерно това общежитие, че по едно време даже му спряха и тока, и водата. Никой не те поглежда. Нямаше как да си готвим и да се мием дори. А живяхме с години така! Цялото ни детство премина в тази нечовешка мизерия. Ние никога не сме имали бойлер, както другите хора. Никога не сме имали хладилник. Не сме имали готварска печка. Не сме имали никога автоматична пералня. Не знаем какво е да се изкъпем в баня, както другите хора го правят. Много пъти сме си лягали гладни и гладни сме ходили на училище. А когато е имало хляб, понякога майка и татко не са яли, само и само ние да ядем. Така израснахме. Не можете да си представите такава мизерия и беднотия, не можете!!! Циганите живееха стотици пъти по-добре от нас. И социални грижи знаеха, че сме социално слаби, многодетно семейство, и общината. Но на кого му пукаше, че сме гладни, недохранени, че живеем в ужасяваща мизерия!…
Трябваше ли баща ми да се самозапали, за да се сетят, че така не се живее, че сме живи хора…
Защо мислите, че съм тръгнала за чужбина?! Тук живот няма! На 15 години родих без брак дете, не бях пълнолетна още. Но родителите ми не ме изоставиха, не се отказаха от мен. А ме подкрепиха. Татко застана до мен, не се отказа от детето, което носех, и от детето си, което дете ражда! Как съм си гледала бебето, после и другото дете в оная мизерия на общежитието, питате ли и мен и майка ми, която ме подкрепяше? А по-късно като на самотна майка, кметът, лека му пръст на Нончо Воденичаров, ми даде от общината една боксониера да си гледам там дечицата. Но аз не можех да изоставя семейството си, с което дотогава делихме нищетата и което живееше без вода и ток в онова мизерно общежитие. Събрахме се всичките накуп в боксониерата. Пет деца, плюс майка и татко, и моите две дечица в една стая и боксче към нея в Раднево. Къде да спят тези 8 човека? – Само по земята, един до друг. Работа и за мен, и за татко, и за майка – все няма; за братята ми – също, сестра ми – ученичка тогава; братчето ми Динко – също мъничък. Как сме живели там, питате ли ни? И кой ще ме обвини, че съм си оставила двете момченца да ги отглежда майка ми, кой? Че съм тръгнала за чужбина – кой? И на мен, като другите майки, не ми ли се иска да съм при децата си, а? А съм на хиляди километри от тях. Имам се за силна жена, какво ли не съм видяла, но когато влязох при татко в болницата на 7 март и помолих лекаря да ми отвие чаршафа – щях да припадна. Причерня ми. Светът се завъртя. Гледах и не вярвах на това, което виждам: Татко беше на командно дишане, но упоен. По нищо не си личеше, освен по краката от коленете надолу, че това е татко. Само краката му от половината надолу не бяха горели. Всичко друго – неузнаваемо. Беше се стопил. Една мъничка почерняла главичка. Всичко изгоряло. Няма кожа. Гърдите, ръцете… Простете, ама дори й членът му беше изгорял. Нямаше го изобщо! Видях го с очите си. На места по тялото му имаше бяло месо, на други – червено.
Виждаха се жилите му, костите
Имаше рани до кокал. Картината беше страшна! Докоснах го. Извиках: “Татко, татко, чуваш ли ме?…”. Не! Не знам дали ме чуваше, но не реагира. Прилоша ми. Когато излязох и се посъвзех, казах на майка: “Не влизай при татко!”. Ще ви прозвучи ужасяващо, но все едно видях на леглото сложено едно одрано великденско агне… Само брат ми Тихомир и аз го видяхме обгорен и… още жив. Тогава разбрах, че наистина ще почине. Че е въпрос на време, както лекарите казаха. Но не мога да се примиря с това! Той никога не ни е изоставял! Правеше всичко възможно, което е по силите му, да ни гледа. Никога не ни е посягал да ни бие, да е груб с нас или майка ни. Никога! Хората разправят, че си бил пийвал! Да, пийваше си, но нямаше лошо пиянство. От ужаса, в който живеехме е, и мъката му все да е безработен, да няма с какво да нахрани децата си. От мизерията ни, от битката за оцеляване. Сега след няколко дни трябва да се върна в Германия заради работата си там, но не виждам как ще оставя майка си сама?! Потресена съм от това, което стана с татко, но от хубаво не е! Аз мога да разбера защо си е посегнал по този страшен начин! И на мен ми е причернявало от този мизерен живот. Не ми се вярва, че го няма, че е затворен в този черен ковчег” – плаче и нарежда най-голяма дъщеря Антоанета.
Намесва се и Стефка – вдовицата на Венцислав: “Всичко тръгна от големите натрупани сметки и от ония двамата, дето дойдоха у нас по Нова година. Единият се представи са човек от ВиК, другият –съдия изпълнител бил. Дори не попитах за името на този съдия-изпълнител, защото
той веднага започна със заплахите
Даде ни срок до 20 март да платим тези 433лв. вода на ВиК. Заплашваше ни. Много се стреснахме с мъжа ми. Питам ги: от какво е толкова тази вода, когато само от ноември месец живеем в това жилище? Басейн ли имаме, риба ли развъждаме, та да е 433 лв.? Не, та не! Де сме си плащали. Е, оня ден като ми преведоха 4000 лева помощ от общината – отидох и платих на касиерката на ВиК не 433 лв. за вода, а 533 лв. Поиска 100 лева отгоре! Каза, че при нея така се водело и може тези 100 лева да били за лихви, не знаела точно защо са над фактурата начислени /б.а. – никоя банка не взема за три месеца лихва на 433 лв. – 100 лв.?!/ Платих и тока 235 лв. Ще платим сега и за погребението. Взехме тапети, боя, за ремонта на апартамента. Мислех да си купим и бойлер с останалите пари, пералня, че никога не сме имали, печка за готвене… Вижте, ако Пламен от Варна умря в битката си против монополите и против корупцията, против кмета на Варна, против тази беднотия, която души народа, то да знаете, че мъжа ми умря точно от тази беднотия! Днес /б.а – 10 март/ никой не ни поднесе съболезнования от общината, само на центъра на Раднево като пазарих за погребението ни видя Галя от социални грижи. Началничката й Павлина Пройчева й казала, че мъжа ми е починал и жената дойде и ми поднесе съболезнованията си”, разказа пред екипа на “ШОУ” опечалената съпруга.
В хола влизат и излизат хора близки и съседи на семейството. Палят свещи, слагат цветя. Току-що за погребението е пристигнал от с. Крушари, Сливенско, и братът на Венцислав – Светлозар. Пред репортера ни той разказа две потресни истории, касаещи последните два дни от живота на брат. Както народното издание вече писа в предишния си брой, Светлозар е последният човек, на когото минути преди да се самозапали, Венци е звънял по мобилния. Прощава се с него. Обяснява му, че ходил при началника на полицията да иска работа. Ходил и при някакъв прокурор от Раднево, но Светлозар не разбрал точно името му. Вика ми в телефона: „Казах на прокурора: “Няма да идвам у вас да крада, че да си изхранвам семейството!?”… После повторил, че вече е решил да се самозапали. „Поръча ми: “Батко, погреби ме с твоите обувки и черния ми костюм. Извиках:
“Братчето ми, недей, да не си посмял да се палиш!”
Но точно тогава връзката прекъсна и повече не го чух” – разказва през сълзи братът Светлозар и вдига ръкава на лявата си ръка. Показва часовник. После повдига крачолите на панталоните си и заявява: “И този часовник, и обущата на краката ми – са негови! Подари ми ги”. Начева втората история от последните два дни от живота на брат си: Когато на 25 март Венци ненадейно отишъл в селото на Светлозар – Крушари, не казал, че има намерение да се самозапалва. Но… извадил часовника си и му рекъл: „Брат ми, искам да ти подаря този мой часовник, да си имаш за спомен нещо от мен!”. Светлозар приел дара, без да подозира нищо. “Подари ми го, ей така без нищо и изведнъж рече: “Я събувай обувките си! Събувай ги, де!”. Взех да ги събувам. Не питах. Венци изхлузи от нозете си и своите си обуща. Бяха чисто нови. “На, вземи, вика ми, ей тия моите обувки, подарявам ти ги! Дай ми сега твоите да се не прибирам бос. Виж, моите са чисто нови. Трябва краката ти да са на сухо. Да си пазиш краката”. Бях пострадал от едно куче, което ме събори от колелото и краката ми се нараниха. Болят ме. И затова сигурно е решил да ми даде новите си обувки. Така взе старите ми чепици – замени ги със своите. Ей тия, госпожо, дето сега съм с тях на погребението му са обувките на Венци. Нося ги, откакто ми ги е подарил на 25 февруари”. Светлозар държи двата си крачола повдигнати, докато разказва. Чифт груби работнически обуща, които служебно и безплатно дават на трудещите се в мините и които вероятно някой добър човек е подарил на щедрия им собственик Венцислав. Същият, който ден след като на свой ред ги подарява на брат си заради здравето му, ще вземе три лева на заем за бензин, ще се полее с него, но… само до коленете, за да не изгорят братовите му обуща, които е сменил с неговите си, но е поръчал на Светльо си миг преди да се самозапали да го погребе именно с тях и с черния му костюм! Потресаваща, трагична щедрост на един от най-големите бедняци в държавата ни, който по думите на лекуващия лекар д-р Тошев, разказани пред Стефка, обяснява постъпката му: ”Като го докараха, беше в съзнание. Попитах го: “Кажи бе, момче, защо го направи, защо?” Отвърна: “Докторе, омръзна ми!.. Омръзна ми този живот. Безработица. Да се чудиш откъде да вземеш два лева да си нахраниш децата. Сметки се натрупаха. Не мога повече да издържам, затова го направих”. И… изпадна в шок”…
БЛИЦ
17/03/2013
