Преди четири години животът на Гого Найденов и семейството му се променя, като че ли за броени мигове. Вокалистът на „Фамилия Тоника“ се разболява от рядка, но изключително коварна болест. Подлага се на серия от лечения. Състоянието му обаче, уви, към днешна дата, не е никак добро. А писанията във времето – ту, че той е проходил; ту, че е станало чудо, за жалост не отговарят на истината. А тя е много по-жестока от описанията в публичното пространство. И в двата случая обаче, болката и мъката е за близките на певеца, както и за самия Гого. „Всеки от нас помни само по едно нещо от себе си – рождения си ден. Аз съм роден в Бургас през 1949 г., а Ева – в Айтос през 1952 г. Тя е зодия Везни, а аз Лъв. Оттам нататък всичко ни е еднакво“, обичаше да казва любимият певец, преди да се разболее. Днес вече могат да говорят само очите му… Наместо Гого и Ева днес говори синът им Димитър. Той се съгласи да направи своята откровена изповед единствено пред репортера на “ШОУ”.
– Г-н Найденов, от известно време насам – месеци, дори години, в публичното пространство излизат тревожно противоречиви информации за състоянието на баща ви Гого Найденов…
– Вие сте интелигентно момиче и прекрасно сте разбрали че всичко, което се пише и се тиражира, са пълни глупости. Написаха се куп лъжи, които изключително много ме дразнят. Баща ми си отива… Това е истината, за огромно съжаление. Не ми е лесно да казвам това, нито да го чувствам, но това е положението.
Няма шанс…
– Надявах се да чуя нещо друго…
– Сигурен съм, но не бих искал да ви лъжа. Ако питате майка ми, думите ще са други. Но нейната нагласа, нейното усещане, са различни. Всичко при нея обаче се обърна с надолу главата. Тя е човек, знаете, който е бил на сцената, като основна част от шоуто, от динамиката… В момента нейният живот започва от сутринта и приключва вечерта и съвсем не е свързан с това, което ви описах преди малко. 23 часа в денонощието тя е плътно до баща ми! Не знам дали някой ще разбере тези думи така, както аз, докато ги изричам в момента пред вас… Това неминуемо се отразява на майка ми. Рязката промяна. Драстичността на ситуацията. В този момент, а и във всички преди него, майка ми е била и продължава да бъде едно цяло с баща ми. Неговата болка е и нейна болка. Преживява всичко това до степен, за каквато дори не знам как бих могъл най-точно да ви опиша. Нещата са излезли извън контрол. Извън емоционален контрол. И аз няма как да контролирам това. Няма как да се случи.
– Може би майка ви търси своята надежда… която, в момент като този, вероятно е единствената й утеха?…
– Търси врата. И дори и тази врата да не съществува, тя успява да я намери, да я открие в съзнанието, във въображението си. И това също е надежда, както казвате.
– Вие не вярвате в това, че понякога на този свят се случват и чудеса? Неща, които е трудно да се повярва, че съществуват като обрат…
– Не вярвам в чудеса, така е. А и такова чудо, за каквото говорите сега, просто не вярвам, че може да се случи. За голямо съжаление. Има някои неща, които просто трябва да бъдат разбрани, колкото и да боли. Каквото и страдание да причиняват. За жалост, думите са сурови, но понякога те са единственото, което има смисъл като обяснение. Такава истина винаги боли много. Съзнавам това, но не се крия.
В началото никой не искаше да повярва на тази диагноза. Мислехме, че има грешка или искахте по-скоро да вярваме, че е така. Защото тази болест е изключително рядка. И шансът човек да се разболее от нея, наистина е много малък. Но все пак го има… А последиците от тази болест са толкова бързи, че не ти остава време да разсъждаваш. Баща ми не е изобщо добре.
Той не може да говори. Не може да се движи
Единственото нещо, което може да движи, това са очите.
– Ужасно… И той може би говори с очите си?…
– “Говори”. Наистина. Опитва се, защото иначе той не може да говори. Пределно искрен съм с вас, защото ми писна да чета лъжи, измислици, спекулации. Подобни писания са не само за негова, но и за наша сметка. И не правят чест на тези, които ги пишат. Ситуацията е ужасна. Боли много. Боли, защото е необратимо.
– Много често се пишеше, че диагнозата на баща ви е сгрешена и усилията му да лекува нещо, от което всъщност не е болен, са били напразни.
– Не, не… няма такова нещо. Но и ние също имаме вина за това. Сбъркахме, защото не искахме да го повярваме. И хората го написаха. Нормално. Неговата диагноза постави проф. Иван Миланов след изключително болезнени изследвания. И това си е точната диагноза, за жалост. Латерално амиотрофичната склероза и означава бърза атрофия на всички мускули, която стига и до дихателните пътища. Каквото и да се говори, каквото и да се пише – това е. Двамата с майка ми къде ли не ходиха – в Сърбия, в Китай, в Израел, в Германия, в Белгия… От лечението в Израел, в интерес на истината, имаше полза. Но истината е много по-страшна в действителност. Не знам от кое имаше смисъл, просто не знам…
– Знаете ли, всяко нещо има смисъл, защото после неминуемо идва момент, в който човек се упреква, че не е направил, а е имал възможността да направи нещо… И се упреква цял живот!
– Да, права сте сигурно. Но аз умея да чета в очите на баща ми. И знам какво прочетох в тях… А човек, когато може и иска да опита, и когато обича и държи до такава степен на някого, наистина му се иска да направи и невъзможното. И може би наистина го прави. Въпреки че понякога в стремежа си да направиш добро, всъщност си направил тъкмо обратното. Гледната точка никога не е една-единствена… А и съм на мнение, че ако на баща ми не му бяха направени всички тези процедури и поредица от лечения, той нямаше да е сега тук. Обаче въпросът е в това самият той как се чувства в този момент… После – как се чувства майка ми… Стресът е голям…
– Сигурно много сте чели за болестта, въпреки че в началото не сте искали да повярвате…
– Ооо, много! Чел съм. Контактувам и с много лекари, които са ми обяснявали ситуацията директно. Казвали са ми какво и как ще се случи, и ще се случва оттук-нататък (въздъхва – б.а.).
– Няма ли изход от тази болест?
– Изход…
Изходът е само този – летален край
И за някого е възможно да е наистина изход. Представете си един човек в такова положение… А който преди това години наред е живял в постоянна динамика, в шоу, на сцена?!… Той не можеше да седи на едно място изобщо! Постоянно търсеше как да е в движение, да урежда нещо, да прави, да се среща с хора. Обичаше да работи. А сега… не може да направи нищо. И най-гадното от всичко в тази болест е, че мозъкът не се засяга. Баща ми осъзнава всичко, което се случва. Неговият ум не е замъглен по никакъв начин. И това е най-бруталното нещо!
– Баща ви не заслужава подобно нещо!…
– Нищо не е по заслуги в този живот (въздъхва – б.а.).
– А вие как сте? Ако изобщо е уместно да попитам…
– Мобилизиран съм някак. Опитвам се да бъда. Защото, ако и аз рухна, ще стане страшно. Все пак аз имам малка дъщеря, която е само на 7 години. Имам и съпруга. Не мога да си го позволя! Те разчитат на мен. Няма вариант по никакъв начин да се размекна. Няма и да го направя! Той не би искал да ме вижда, да ме гледа по този начин. И няма да му го причиня. Имахме сега наскоро една брутално смешна, но в оня смисъл смешна, ситуация. Отивам при баща ми да го видя. Влизам и нормално – от вратата го питам: „Как си, татко?”. И той… започна да ме гледа и да се опитва да се смее, доколкото може. Защото е невероятно глупаво да го питам как е, предвид ситуацията. В същото време какво бих могъл да попитам… В един момент думите просто стават излишни. Тази болест съсипа всичко! И не удря само един човек – удря и всички около него.
Цялото семейство е в нокаут!
– Тревогата ви обаче не е само за баща ви. Силно сте притеснен и за майка си – усеща се от всяка дума…
– Много! Много се притеснявам за нея! Това, което изживява баща ми, е голямо мъчение. Хубавото е… ако изобщо мога да използвам тази дума, е тази огромна любов, която той получи от хората. Жалко само, че не можа да й се порадва по начина, по който той искаше. Баща ми е свикнал да се радва от сърце. Това му е болката сега.
– Така е, но знаете ли, не знам как ще ви прозвучи, но има и хора, които си отиват твърде рано, без да са разбрали колко са били и са обичани. Баща ви усеща любовта!
– Така е, пак сте права. Но искам да ви кажа и нещо друго – ако някой си мисли, че когато човек си отива по другия начин, е жестоко, много бърка. Много е жестоко да си отива по начина, по който си отива сега баща ми. Да съзнаваш абсолютно всичко, да го съзнаваш, да искаш, да знаеш, да имаш реалната преценка… всичко. Това е нещо жестоко! Да си отидеш ей така – без да осъзнаваш какво се случва – е друго. В това има толкова много мъка! Невероятно много! Нямам думи!…
– Имате малко детенце. Дъщеричката ви е на 7 годинки. Съзнава ли какво се случва, или е твърде мъничка?
– Не, не съзнава и слава Богу! Тя възприема по детски ситуацията. Няма представа какво всъщност се случва. Може би ще го осъзнае, но да се надяваме, че няма да се наложи да го осъзнава скоро. Баща ми винаги ми е казвал един анекдот – нали е морско чедо. Един човек се опитвал да подкваси с кисело мляко морето. И го питали: “Абе, ти луд ли си? Как ще го подквасиш това море сега?”, а той отвръща: “Аз знам, че няма да го подквася, обаче я си представете, ако се подкваси”… В общи линии, ситуацията за мен е такава. И за всички около мен с изключение на майка ми. Тя има други представи…
– Мисля, че майка ви никога няма да си помисли нещо по-различно…
– Абсолютно! Тя, ако си го помисли, ще рухне. Хора, които като нея са изпаднали в подобна ситуация, имат моменти, в които могат да направят наистина ужасни неща (въздъхва – б.а.)…
– Тя обаче е един силен човек, каквото и да си говорим!
– Ами… да. Силен човек е. Въпреки това искам да я съхраня поне нея. Майка ми наистина е силна, но въпросът е
дали ще й стигнат силите…
Всичко това й изисква неимоверни усилия. Тя гледа баща ми просто перфектно. Всеки ден. Има идеална хигиена, всичко.
– Майка ви явно прави всичко и стоплящото е, че то стига до баща ви, въпреки ситуацията, в която се намира…
– О, да! Той го вижда, разбира го, осъзнава го. Но това нищо не променя. И тя реално си е болна наравно с него. Това е жестоката истина!
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
………………………………………..
ДОСИЕ
„Роден съм на 200 метра от морето. Първите ми спомени са бургаският плаж и морската градина. Повече от 35 години животът ми мина между песните и концертите“, се изповяда Гого Найденов от сцената на Летния театър на Бургас на 6 август 2009 г. Майка му Лили Найденова пък припомни: „Гого дойде на бял свят с мощен рев. Не само проплака с басов тембър, но и започна да тананика от най-ранна възраст“. Талантът на сина си Лили осъзнала, когато Гого е едва на 13 г. „Готвех в кухнята, когато го чух да пее „О, соле мио“! Оставих тенджерите и се заслушах“.
ОЩЕ ПОКЪРТИТЕЛНИ ЖИТЕЙСКИ ИСТОРИИ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА „ШОУ“, КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 19 МАРТ
