Арон Аронов е една от легендите от златното време на Музикалния театър „Стефан Македонски” заедно с Мими Балканска, Минко Босев, Видин Даскалов, Лиляна Кошлукова, Лиляна Кисьова, Божана Продева и др. От 1965 година насам поема щафетата за почти всички централни тенорови роли в театъра. Ученик е на големия вокален педагог проф. Христо Бръмбаров, чиито възпитаници са били оперните величия Гена Димитрова, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Димитър Узунов… Днес Аронов разказва пред народното издание за тези забравени любимци и за своя интересен живот.
– Може да се каже, че сте живата легенда на Музикалния театър. Разбрах, че при вас идват за съвет и помощ перкусионистът Калин Вельов, Нора Караиванова от „Мюзик айдъл”…
– Нора я накарах преди няколко месеца да се яви на един кастинг в Музикалния театър и я взеха за „Маската на Зоро” – в момента репетира. Калин е невероятен – идва тука с един мотор, изключително интересен е той. Един ден ме попита може ли да се обръща към мен с „Рони”. Само ако знае какво удоволствие ми доставя с това обръщение!… Прави ме да се чувствам отново млад. Едно време в театъра ми викаха „Арончо”, Аронче”… Хубаво време беше!…
– Виждам ваш портрет от онова време. Снажен, мъжествен, с буйна коса…
– Да не ви разочаровам, но ще ви издам една тайна – винаги носех перуки – от млада възраст не бях надарен с буйна коса /смях – б.а./. 1,73 съм и винаги съжалявах, че Господ не ми е дал по-голяма височина, като Минко Босев, да речем – 1,80. И Видин беше нисичък, ама той играеше комедийни роли, а аз винаги играех героя – мъжа, любовника – роли, за които не върви да си нисък. Примерно играя с Божана Продева – висока, снажна жена, и аз до нея… Божана имаше едно неповторимо аристократично излъчване, каквото носеше и съпругът й Стефан Продев – те двамата бяха духовни аристократи. Но за мене: заболяваше ме вратът да се източвам, само и само да изглеждам по-висок до партньорка като Божана. Накрая се научих и почнах да слагам обувки на платформа и на женски ток на сцената.
Роден съм през далечната 37-а. С т.нар. Симеончо сме родени в една година. Само веднъж се видяхме с него – на един прием и аз го доближих с думите: „Позволявам си да дойда да ви поздравя, защото аз съм жив благодарение на вашия баща – аз съм евреин”. И той се разплака… После ми каза: “Ще ми разрешите ли да ви прегърна?!”. Много странен човек…
– Тъгувате ли за времето, прекарано в Музикалния театър? Били сте много близък с Видин Даскалов…
– Много, много бяхме близки! Наскоро беше рождената му дата и Музикалният театър не пусна нищо – една дума макар по този повод. Моя близка ми се обади по телефона и ми каза: „Може би ще се обидиш, ама написах на стената на Музикалния театър: „Как не ви е срам?! Днес е рождената дата на най-големия ви оперетен артист и вие не направихте едно съобщение! Какво си мислите вие – че от вас започва светът ли?!”. Тази моя позната е математичка, няма нищо общо с нашата гилдия. Оставям думите й без коментар…
– Разкажете ми повече за Видин Даскалов. Имаше една интрига, когато ви лепнаха, че от вас е излязло – че сте заварили Лили Кисьова и Видин Даскалов интимни в общата ви гримьорна…
– Не знам откъде излезе всичко това! Първо, то не е истина,
а дори да беше, не бих си позволил да го изрека –
тримата бяхме много близки приятели. Не е имало нищо подобно! Хората си мислеха така за Видин и Лили, защото те дълго играха заедно на сцената, и то така, че между тях прескачаха искри. Но това беше само на сцената, в живота Видин й викаше „мамо”, което е показателно за отношенията им. Видин беше голям кавалер, това е. Все ме учеше как да изпращам колежките: „Да не я оставиш пред театъра да я закачи някой. Ще дадеш 2 лева повече, но ще я закараш до тях – поднеси я на съпруга й”! – така ми казваше. И аз го правех. Аз по онова време пеех с Мила Паунова – снаха на големия оперен тенор Милен Паунов. И веднъж се пошегувах в тона на Видиновото „мамо”, както той наричаше Лили: „Мила, викам, бих ти казал „мамо”, но твоето име е Мила и ще се получи нещо като „Мила мамо”. Обаче на шега, на майтап, почнах точно така да й викам “Мила, мамо”.
Тя беше много мил и грижовен човек. Отиваме някъде 2-3 дни на участие, и Мила ми переше ризите, ако забележеше някъде петънце по тях. Аз пък, като истински кавалер, я пазех и „доставях” на мъжа й до вратата. Видин на много неща ме е научил и кавалерството беше едно от тях. Особено интересни бяха разговорите ни в гримьорната. Виждал съм го Видин и весел, и тъжен. И на сцената, и в живота. Един случай: Зарко Донев беше директор, когато поканиха великия руски режисьор Борис Александрович Покровски да постави в театъра „Бяла нощ”. Историята вътре е от времето на цар Николай, на Распутин и т.н. Покровски избра Видин да играе цар Николай. И същевременно му даде и ролята на един шивач, който много прилича на цар Николай. За женската роля избра Донка Шишманова.
После се обръща към мен и ми казва: “Г-н Аронов, благодаря ви, че пяхте прекрасно вчера вечерта – обаятелен тенор сте вие. Но в моя спектакъл вие няма да пеете! Няма и да говорите. На мен са ми нужни вашите очи! Вие ще бъдете полк. Усов”. И така – аз имах възможност да играя най-особената роля в живота си на сцената – само с очите си, без да пея, но това ми даде възможност да открия една непозната страна на Видин. Ние го знаехме с „Живот човешки, живот глупешки…”, и изведнъж аз го виждам в ролята на цар Николай като един уникален драматичен актьор! Играеше и шивача – и в двете роли беше невероятен! За мен беше поразително да преоткрия още една страна от големия му талант. Видин много обичаше да импровизира на сцената. Но много колеги не обичаха подобни изненади и веднъж даже един, няма да му казвам името, му каза: “Видине, ти ме объркваш!”. И тогава Видин написа едно заявление до тогавашния директор Виктор Райчев: „Др. директор, много моля, винаги когато има такава възможност, да участвам в спектаклите с Арон Аронов!” – двамата бързо влизахме в крачка и се забавлявахме на сцената.
– А кога го видяхте тъжен в живота?
– Преди смъртта. Аз много често ходех да го видя в болницата. Почти всеки ден. Видин имаше байпаси и до такава степен вече сърцето му не издържаше, че сърдечният мускул ги изтласкваше и те падаха.
Той съзнаваше, че това е краят
Веднъж понечих да му целуна ръката, а той не ми разреши. Защо исках да му целуна ръката ли? Не защото си отива, а защото много ми е дал! Видин беше уникален артист и човек!
– Имал е и симпатични слабости. Чувала съм, че е обичал да играе на машинките?…
– Е, щом сте чувала, добре – няма да крия, така беше. Имаше такава страст. Губеше много пари и след загуба ставаше тъжен.
– Какъв беше личният му живот?
– Аз не знам много за брака му. Знам, че има син, който сега бил бизнесмен – виждал съм го като момче. Видин мисля, че вече се беше развел, когато започна връзка със Зорка Димитрова. Не се криеха. После се скараха и той се събра с Калина Ангелова, която му роди дете. Едно момиченце, което вече е млада жена и е една „Видинка” – визуално копие на баща си. С майката – Калина, се чухме преди 15-ина дни. Беше радостна, че са я върнали на работа в театъра, след като преди 2-3 години я бяха уволнили.
– Кой замести в театъра неповторимия Видин Даскалов?
– Сашо Мутафчийски.
– Имаше ли състезание между Видин Даскалов и Минко Босев?
– Никога! Само в един спектакъл двамата се засякоха в роля. Тогава Видин ми беше казал: „Няма никакво значение кого от двамата ще изберат за премиерата! Премиерата е една, а спектаклите са стотици”.
– А между примадоните в театъра имаше ли боричкания коя да е по-по-най?
– Една много интересна случка ще ви разкажа. Преди премиерата на един спектакъл аз бях определен в двойка с Диана Попова – сестрата на голямата наша оперна звезда Катя Попова, която изгоря при самолетна катастрофа. Свършиха генералните репетиции и директорът на театъра събра всички колеги, за да съобщи кой ще бъде на първа, на втора премиера и т.н. Каза ни, че в централните роли има две определени двойки – Хари Харалампиев и Мариана Коцева, и Арон Аронов и Диана Попова. И уточни, че нас с Диана ни пуска на премиера. След това отиде и към другите роли.
Тогава Лиляна Кошлукова вече не играеше сопрановите роли, а беше отишла към по-ниските – мецосопрановите. И я съобщават, че ще играе майка на героинята на Диана Попова. Скача ядосана Лиляна и казва: „Ние с Диана сме връстнички, как така ще играя нейна майка?!”. Всички реагирахме: “Лили, чакай, това е сцена! Защо да не играеш нейна майка?!”. “Не, не – не мога!” – вика тя. Най-вероятно, от женска суета. Кошлукова беше много голяма звезда и директорът взе да се чуди какво да направи. Най-накрая каза: “На премиерата остават Лили Кошлукова заедно с Хари Харалампиев и Мариана Коцева, а Арончо и Диана отиват на втората премиера с еди коя-си като майката”.
За мен нямаше кой знае какво значение, но ми стана жал за Дианчето Попова – това й беше нещо като юбилеен спектакъл и изобщо тя беше един прекрасен човек – немска възпитаничка, деликатна, талантлива, дисциплинирана, страхотна. Отминаха премиерите и почнахме „Страната на усмивките”, за който спектакъл казваха за мене, че „Арон Аронов няма равен на себе си”. И на юбилейния – стотен спектакъл излиза разпределението аз да пея с Кошлукова. Какво ми щукна, написах едно заявление до директора на театъра Донев: „Моля да бъда заменен от колегата ми Харалампиев,
тъй като партньорката ми Лиляна Кошлукова е много по-възрастна от мен!”
Вика ме Донев и ме пита: “Кажи какво се е случило?! Ти, който винаги си казвал, че мъжът е с малко „м”, а жената е с главно „Ж”, сега постъпваш така към колежка?!”. Разказах му аз и на другия ден излиза на таблото: „Премиерен стотен спектакъл с Арон Аронов и Донка Шишманова”. Това ме смути, разбира се. Стана ми мъчно, че съм ударил такъв шамар на Лиляна. Рекох си: “Каква дупнишка простащина извърших!…”. После и двамата с Лиляна Кошлукова отбягвахме да се засечем някъде. А играехме в „Хубавата Елена” двойка: аз – Парис, тя – Елена. Докато играехме, аз не исках с нищо да й покажа, че й се сърдя или че тя има някаква вина. И така пламенно играехме любов на сцената, че взе да се говори сред публиката, че имаме връзка. А ние в този момент дори не си говорехме и отбягвахме да се засечем по коридорите! Пълен куриоз! Докато един ден, както си поръчвам едно кафе на барчето, чувам гласа й в гръб: “Арончо, вземи едно кафенце и за мен!”. Направо се разтреперих от вълнение. Поднесох й кафето на масата, а тя ме покани да седна. Знам, че съм я наранил, и си мълча. И изведнъж тя ме тупва така по бедрото и ми казва: “И да знаеш, ти беше прав!”. Аз се разплаках, целунах й ръка и оттогава станахме още по-близки. Лили беше блестящ човек и много голяма певица. И тя отдавна почина…
– Кога започнаха лошите отношения в театъра? Отидоха си огорчени много ваши колеги…
– Така е. Огорчена си тръгна дори една Мими Балканска. Доколкото помня, в някаква роля слагат нея и Милка Янакиева. И дадоха премиерата на Милка – това огорчи Мими.
Тогава тя реши да се оттегли
– Като на човек, който знае много за славното време на Музикалния, кажете ми откровено – защо бяха тези битки по свалянето на Светозар Донев – бившия директор на театъра?
– Зарко ми беше много близък приятел. Той ме обичаше, защото аз му казвах грешките. Но аз не му ги казвах на събрание, а на четири очи. В момента е пенсионер, но си има часове и в Консерваторията. Чуваме се честичко.
– Обвиняваха го, че синът му и дъщеря му работеха в театъра, докато той беше директор…
– И какво от това, щом са талантливи?! Дъщеря му на Зарко е невероятен хореограф – нямате представа колко е талантлива тя! Казвате ми, че харесвате много „Иисус Христос супер звезда” – ами танците тя ги направи. Коцето Калки е много добър там. Ами Звезди от „Ахат”? – Какъв глас! Огромен!
– И сега се играят постановките, които споменахте като култови навремето – примерно „Царицата на чардаша”, но сякаш нямат онзи успех като преди. Да не би в театъра да няма вече такива ярки певчески таланти?
– Не е така, има ги добрите изпълнители и днес. В театъра имат примерно един Стефан Петков, който има глас-„море”. И на премиерата на „Хубавата Елена” аз му се обадих да му пожелая „На добър час!”, като мислех, че ще играе Парис. Изведнъж от него разбирам, че друг ще играе тази роля. И аз се изумих. „Стефане, казвам, ако ти не пееш Парис, кой пее?!” – и той ми каза няколко имена. Защо става така в театъра, се питам?!..
– Сега артистичен директор, доколкото знам, е Мариана Арсенова, за която мненията са доста противоречиви. Преобладаващите са, че има доста специфичен характер и че добре използва женския си чар…
– Ами вие явно знаете всичко…
Но ще добавя, че Мариана е една добра певица – аз обичах да пея с нея.
– Завършили сте при проф. Христо Бръмбаров – едно голямо име, създало най-големите ни оперни певци…
– Проф. Бръмбаров беше много скромен човек. Той беше баритон в Софийската народна опера и преподаваше. Ние бяхме много странен курс – 13 момичета и 3 момчета – бас, баритон и тенор. Сред момичетата беше великата Ани Томова-Синтова. И тя имаше много преживелици, докато направи голямата крачка – първо в Източна Германия, след това Херберт фон Караян я хареса и я взе под крилото си.
Но за мен. Бръмбаров искаше да ме прави оперен певец. Добре, но моята майка беше много болна и аз, след като си направих държавния изпит с Алфред в „Травиата” във Варненската опера, макар че там ми предложиха работа на щат, вече си бях решил да си дойда по-наблизо до Дупница – заради мама. Бях много привързан към нея – майка ми беше велика жена. И дали е било съдба – пътуваме си насам с жена ми и на гарата четем обява: “Конкурс на Държавния музикален театър „Стефан Македонски”. Ето така стана всичко.
– Познавате и Гена Димитрова, и Никола Гюзелев – също ученици на проф. Бръмбаров…
– Гена беше голяма! По-голяма от Павароти и Пласидо Доминго! Самият Доминго го пише в мемоарите си: „Страшно трудно е да се пее с Гена Димитрова! Когато аз имах спектакъл с нея, три дни мълчах. Такова „гърло” не съм срещал в живота си!”. Две седмици преди Гена да почине, аз бях с нея на сцената…
Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
