По стара българска традиция, на рисковите ситуации реагираме с израза
Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!
А за да се стигне до ефективното предприемане на някакви ефикасни превантивни мерки, обикновено чакаме нещо все пак да се случи. Най-добре с жертви. Тогава се обръщаме назад – hindsight is 20/20 – и задружно цъкаме, и смирено, но и леко ядосано на недалновидността, която е била проявена, си казваме
Да, нещо наистина трябва да се направи!
И дълго време се търсят виновни, и някак натрапчиво, публично, показно, медийно, се предприемат така необходимите предпазни мерки. (Скоро очаквам за пост-фактумните действия по предприемане на необходимите предпазни мерки да започнат да се набират спонсори, с обещания за медийно присъствие и продуктово позициониране.)
Защо си приказвам за тия работи?
Заради Пламен. Него запомних най-добре, той беше пръв. За него чухме, с него, незнайно за мен самия, съм споделял приятели и познати, за неговия живот затаихме дъх, с надежда…
И заради другите, след Пламен, за които медиите ни разказаха.
И за всички онези, за които не разбрахме – онези, които тайно и интимно приключиха своя земен път, егоистично несподелили тегобата, която, вкопчила се яростно в един само пръст, вкочанен от ужас, натисна спусъка.
И за онези, които си отидоха въпреки желанието си за живот – просто, защото физически бяха изнемощели. И за които също не знаем.
…
Незнайните жертви на рисковите ситуации не причиняват промяна. Те просто се случват и отминават. Не стряскат никого, освен тесния семеен кръг. И медии няма. И зрители няма. И последици няма.
Затова онези, лудите, дето се самозапалиха, дето си отрязаха пръсти, дето си причиниха нещо непоправимо и го споделиха с всички нас – те избраха да случат именно онова, което най-после да събуди инстинкта ни за самосъхранение, да измести пасивността и апатията, с която безучастно, като някакъв out-of-body experience, наблюдаваме нашия собствен живот и му се дивим колко е смотан…
За да спрем да си казваме
Е, какво толкоз, нали нищо не се е случило!
