След като в няколко поредни материала те запознахме с различни образци на изкуството и обществения живот, които смятаме, че заслужават повече внимание, отколкото получават, този път рубриката „E-comedia представя” ще се насочи към другата си важна функция – да покаже нас, авторите на този сайт, в различна и неконвенциална светлина. За начало решихме да започнем с един текст на колегата Теодор Войников, който отдавна се е превърнал в легендарно четиво в нашите среди.
(В смисъл, че всички са чували за него, но никой не е успял да го види в действителност, камо ли да го прочете докрай – бел. Юри Иванов.)
Текстът представя един по-млад и незрял Теодор, все още неочукан от живота, но все така съумяващ да подреди познати думички по интересен начин – ще рече Теодор, какъвто беше в 11-ти клас. Въпреки това в долните редове има много наблюдения, валидни както за обекта на коментар, така и за съвременния български мъж като цяло.
Приятно четене!
P.S: Извиняваме се на всички фенки (и фенове, разбира се), които очакват на тези редове да прочетат повече за творческата биография на колегата Войников или поне да научат телефонния му номер. Какво да се прави, прецакани сте!
БАЙ ГАНЬО И ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ ЖЕНИТЕ
Простак, грубиян, мерзавец!
Така реагират жените на проявеното към тях внимание с глас, в който се чете пресилено възмущение. Пресилено, защото на тях всъщност им харесва. Тези гневни думи обаче рядко са убедителни без обичайната плесница. Защото понякога слабият пол умее да раздава силни шамари. С такива се сдобива и Бай Ганьо, героят на настоящето есе, по време на странстванията си в чужбина. Нека се запознаем по-отблизо с този ексцентричен български мъж. Бай Ганьо е същество жизнено, напористо, нахално и шумно. Противно на читателските представи, той е в разцвета на силите си: „Млад човек: да има най-много тридесет години” – така го описва разказвачът, нагърбил се с рискованата задача да го заведе на баня.
Бай Ганьо излъчва всичко друго, но не и сексапил. Представете си един запъхтян, зачервен, възширочък мъжага, около когото се носят смесените миризми на чушки, пот и непрано. Този некъпан „Дон Жуан”, обаче, проявява повишен интерес към представителките на нежния пол. Очите му светват, щом види „засукана” дама във Виена, Прага или Дрезден. В музикалната столица на Европа той за пръв път си опитва късмета, но уви, безуспешно. Любезната усмивка на една сервитьорка е задължителна част от обслужването. На Балканите обаче същата тази усмивка е със статут на предложение – затова и Бай Ганьо лесно се подлъгва. Първият сблъсък на нашия герой с цивилизацията е разочароващ. В консервативна Европа ухажването е ритуал, който изисква благоприличие, търпение, а нерядко и пари. Три изисквания, непосилни за Бай Ганьо, който, обаче, е зареден с нестихващ ентусиазъм. Освен спането и яденето, истинският мъж обича да задиря и момите – при това всички, без изключение. Необременен от каквито и да било морални норми той се закача и с господарките, и със слугините, като за беда не умее съвсем да различава едните от другите – не може да разбере „коя е такваз, коя не”. Към слугините нашият герой няма задръжки – той директно и настойчиво търси физически контакт. Към господарките се преструва на мил, учтив и културен – умело нагаждайки се към техните маниери и привички. Така Бай Ганьо се самоубеждава, че с нищо не е по-долу от тях, европейците – нещо повече – че те са „чифути”, а той – „сливнишки герой” и „балкански гений”.
Нека обаче се върнем към жените. Подходът на Бай Ганьо към тях е стряскащ – безскрупулен и безцеремонен. На поредната слугиня той показва влакнестите си гърди – трик, който прилагат планинските горили по време на размножителния период. В Дрезден пък погребението на сестра му не само че не го разстройва психически, но и повишава либидото му, защото още същата вечер той се опитва да прелъсти една мнима слугиня. В очите на околните Бай Ганьо неизменно е груб, прост и невъздържан. Някои го смятат за циничен и отблъскващ. Има също една малка група заблудени идеалисти, които му придават романтичен ореол – за тях той е дете на природата, невинно и непорочно, а в поведението му има нещо първично, но естествено. На практика обаче отношението на Бай Ганьо към жените е просто окарикатурен вариант на културното противопоставяне между ориенталското и европейското. Под повърхността си произведението на Алеко представлява едно проникновено наблюдение върху промените, които настъпват между две култури в различен стадий на своето развитие – при срещата, кръстосването и смешението им.
Но няма цивилизационна сила, която да се опре на байганьовия патриотизъм. След досега си с чуждото нашият герой отдава дължимото и на българската жена. На Балканите, обаче, достойнствата на жените се оценяват с възторга на някой търговец на животни, застанал пред поредното прехвалено расово говедо: „гледаш го едро, червено, здраво, пращи, дявол да го вземе”. Това последното са думите на Бай Ганьо във възхвала на българката – чуваме ги още в „До Чикаго и назад”. Така научаваме за неговия вкус, а именно – жената трябва да е яка, пищна и… широко скроена. Още тук Алеко задава опозицията – юнашката българска срещу нежната и изтънчена европейка, която сутрин се отдава на любимите си хортензии, на обед се учи да язди, а вечер се кипри за поредния бал. Колко ли досадни и ненужни изглеждат в очите на Бай Ганя подобни занимания? И наистина, когато едно младо момиче му свири на пиано, той дори не го ощипва.
Отношенията между мъжете и жените обикновено са свързани с думичката „любов”. Историята на европейската литература познава безброй примери на романтична и нравствено извисена любов. Дон Кихот живее с прекрасната илюзия, наречена Дулсинея. Ромео и Жулиета изживяват една трагично-красива любовна приказка. На фона на следосвобожденската българска действителност обаче това са най-обикновени превземки. Ромео казва за Жулиета: „Нейната красота блести в мрака като елмаз на ухото на мавър. Възвишена, небесна красота!” – „А, бе жена нали е, какво ще приказваш с нея?” – отвръща Бай Ганя и самодоволно се оригва. За него жените са източници на физическо удоволствие, които трябва да правят вкусни манджи. За предпочитане е да не свирят на пиано и да не говорят. Това е байганьовият идеал, който впрочем се споделя и днес.
