Истински разкош е да си поговориш с човек като поета Иван Здравков. Дали заради мъдростта, дошла с житейския и творческия му опит, или защото произходът му е от един затънтен дълбоко провинциален край на дунавския бряг – родил се е на 12 май 1941 г. село Долни Цибър – но мисълта му се лее, сякаш ще прелее чаровностите и болките от преживяното.
Такъв е и в стиховете си, ласкаво скътани в стихосбирките “Закълнете се в солта”, “Вечерна чаша”, “Любовен живот”, “Не гасете любовната свещ” и “Дихания”, и в емблематичния му роман “Сенки бродници”. Интерес будят и темите, за които посяга към белия лист: любовта като начин на живот, проявления на духа в екстремни ситуации. Пише метафорична, философски обагрена поезия, оплодена от въображението. Свободен стих с концентрирана вътрешна енергия.
– Кое беше онова нещо, което те накара да грабнеш перото и се захванеш с поезията?
– Откровено казано – аз нямам перо, Юлий. Имам три разнебитени пишещи машини, които дадоха живот на стотици текстове, включително поезия. Причината е Хемингуей, който твърди, че пътят на мисълта до белия лист трябва да е максимално къс, по тази причина перото като посредник беше жертвано. В далечната младост ме посещаваше капризната Муза. В миг на психически срив (завършвах университета) тя… не се появи. Вместо нея проговори рязък и властен глас, който започна да диктува. Първото, което чух, беше: „Самоубива се в Несебър реставраторът на стенописи/ високият и грозен мъж/ и розов облак плува в катедралата…” Написаното до този момент беше пометено, гласът остана и продължи да диктува – така се родиха текстовете притчи от първата ми стихосбирка „Закълнете се в солта”. По-късно си дадох сметка за две неща – че създаденото няма аналог в поезията, включително в световната, и че гласът е всъщност гласът на Оня, който диктува. Разбира се, говоря за особените състояния, в каквито се изпада при създаване на творбите. Случвало се е при свръхсетивния Яворов.
– Кога необходимостта да пишеш прерасна в желанието да я превърнеш едва ли не в професия?
– Не познавам професионални поети, поезията е изтощително занимание. В юношеството в Лом – неясно защо – се качих на тавана на нашата къща, където открих прашна ракла. Най-отгоре лежеше том с твърда черна подвързия. И първият стих гласеше: „О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, що погуби мнозина троянци…” Беше като тътен. „Илиада” в превод на проф. Александър Балабанов, свързан с красивата ломчанка – писателката Яна Язова. Разгърни последните страници на последната ми стихосбирка „Дихания” и ще откриеш „Притча за Омир”. Историята, която разказвам там, прорязва времето като мълния, а идеята-метафора е, че Омир се появява винаги в трагични мигове от човешката история.
– Как се ражда идеята за една творба?
– Казва ли ти някой? Идеите в поезията са откриваеми в битието и философията – откроим ли ги, имаме шанс да им вдъхнем живот в образи, форма и съдържание. Има една изключителна книга – „Психология на литературното творчество” от проф. Михаил Арнаудов, който – на анкетен принцип – се опитва да изтръгне от значими творци „какво се случва” в творческите състояния. Поетите трудно обясняват творческия акт – може би защото състоянията са като „хипноза” и защото съществено е не как, а какво остава върху белия лист. Поезията е преди всичко внушение, изострени сетива, нейната власт е тайнствена. Няма как да забравиш стих, който те е поразил. Белегът остава. Колкото до идеите, те са закодирани в самата й същност – лъчения, които долавяме, без да можем да обясним логически.
– След толкова стаж в литературата установи ли дали имаш любима тема или теми за писане?
– Любимите теми са всъщност предразположения – написал съм доста любовни текстове, но ей Богу, нямам претенции на любовник. Виж – патриархът Вазов и Яворов са имали особен пиетет към женската красота, в което няма нищо укорително. Любовното стихотворение е духовна субстанция. Харесвам психологията, здрача, звъна на камбаните, уханията, изящното, стенописите, женската гръд, чашата, вечерта, огъня, зората, розата, човешкия глас – това са образи и понятия, които се вплитат в поезията. Истинската поезия е без украшения, тя е гола и беззащитна. Висшата форма, екстазът на творческата душа е дуендето – Лорка го е изпитвал.
– Какво означава творческият импулс? И как идва?
– Идва внезапно и изчезва внезапно – изплъзвал ми се е десетки пъти. Поетичната практика показва – не уловиш ли мига, вълнението изчезва. Според мен времетраенето за поетическа творба е около два часа емоционално напрежение, след което си грохнал. Имам и друга версия: написването на стихотворението е като спускане в морето с акваланг – разполагаш с въздух за два часа. В това потапяне си ловец на думи. Знаем къде са думите – в речника. Там са и всички шедьоври, включително ненаписаните – достатъчно е да протегнем ръка и ги вземем. Защо не го правим? Нямам обяснение. Изплувайки, поетът се връща с не повече от 100 думи, достатъчни за творбата.
– Кога изпитваш усещането, че си постигнал успех с творчеството си?
– Поетът е себично същество с усещане за неповторимост. Чувството е окрилящо. Образно казано, поетите са монети, изсечени в един-единствен екземпляр. Тайната е в сплавта. Големите поети са изградени от духовни свръхсплави, каквито не съществуват в Менделеевата таблица. Как са го постигнали, остава енигма. Аз имам по-прагматично обяснение за поетическите стойности: филтърът. Прецизният филтър, който пропуска единствено необходимите думи. Да не забравяме – поезията гравитира във висшите слоеве на духовността, което я прави трудна за обяснение.
– За какво мислиш, какво пишеш?
– Поезията сменя своя код – върху острието й блестят капки кръв. Чия кръв? Моята, твоята, неговата. Питаме се – кой излъга нашия живот? Къде изчезнаха благоуханията? „Истината рядко е чиста и никога проста” – казва Оскар Уайлд. Пиша кратката форма 10 секунди. 10 секунди са достатъчни за прозрения, включително за презрения.
Юлий ЙОРДАНОВ
