Имам чувството, че с всеки изминал ден все повече започвам да се превръщам в експериментална мишка. Съвсем сериозно, не се майтапя.
Редовно някой експериментира с търпението ми. Тестват го като стара кола – ръчкат я до дупка и очакват момента, в който тя ще се преобърне на пътя. А докато това стане, експериментите смело продължават.
Изпитват доверието ми. Преди известно време на улицата ме спря мъж в разцвета на силите си. Изглеждаше видимо притеснен. Извини се, обясни колко му е неудобно и ме помоли да му услужа с 2.80 лв. Зареждал гориво на бензиностанцията отсреща, но не му достигнали пари, за да плати. А бил с бебето и жена си и т. н, и т.н. В портмонето си имах точно 3 лева (ден преди заплата, сещайте се) и започнах да броя стотинките си в ръката му. Направих го, защото исках да ме остави намира. Не, защото повярвах на историята му.
Няколко дни по-късно го срещнах почти на същото място. Искаше от минувачите цигара, и от мен поиска. Подминах го. Не пуша, вече не.
Лошото е, че напоследък все повече подлагат на експерименти и професионализма ми. Желанието ми да пиша. Да се развивам. Понякога толкова ми писва, че ми идва да изтрия от главата си всички думи и готини идеи, които минават през съзнанието ми.
А най се дразня, когато експериментират с чувствителността ми. Когато я подмятат наляво-надясно като парцал, сякаш е нещо, което се среща често в днешно време. На всеки ъгъл.
Защо позволявам всичко това ли? Не, не е, защото съм мишка – страхлива и несигурна. Истината е, че все още вярвам, че когато експериментите приключат, те ще доведат до някакъв положителен резултат. Положителен за повече хора. Надявам се, че, чрез човешкото си отношение, ще успея да променя нещо към по-добро.
Само, че вече започвам да се отчайвам, признавам си. Вариантите пред експерименталната мишка не са много. Очакват я две неща: или да пукне от тестовете или… да мутира.
А аз не искам нито едно от двете. Не искам зъбите ми да пораснат до земята и да започна да разкъсвам с тях всеки, изпречил се на пътя ми. Не искам да бъда груба, гадна и жестока. Харесва ми да съм мишка – скоклива и цвърчаща наоколо.
Затова ще си позволя да направя един апел: моля ви! Не ни затривайте. Добротата ни има граница. И тя свършва тогава, когато вие прескочите вашите. Моля ви: бъдете малко по-добри към добрите хора. Не им e лесно да оцеляват с толкова много експерименти. Не ги губете. Защото в противен случай, един ден може да се събудите и да установите, че не е останал нито един… мишок. Само мутанти 😉
А това, дами и господа, наистина би бил краят на света…
Хей! Можем да продължим темата за експерименталните мишки в малко по-ведър тон във фейсбук страницата ни 🙂 Присъединете се към приключението за душата и може би ще направим тази земя по-хубаво място за живеене.
