Художникът Данаил Игнатов е един от най-продаваните съвременни български художници. Негови творби са притежание на галерии и частни колекционери от Русия, Германия, Австрия, Швейцария, Холандия, САЩ, Канада… Малцина знаят, че в почти всеки дом на български политик има негова картина или портрет на съответното ВИП лице. Една от последните му изложби бе в Народното събрание.За поколения софиянци Игнатов е емблематична фигура с ексцентричната му външност – винаги изтупан от-до, с неизменния аксесоар на врата – „шерифска” брошка вратовръзка, и винаги кара велосипеда си с кожени ръкавици и… транзистор. Репортер на „ШОУ” пожела да научи повече за мистериозната личност на „малкия мъж с колелото”, който на 72 не ще да остарее.
– Вярно ли е, че сте най-продаваният български художник в последните години?
– Не се оплаквам. Но, освен да продавам, съм и подарявал много картини – предимно портрети на някои личности, на български политици. Много колекционери притежават мои картини по цял свят. Евреите много ме купуват. От българите най-много са купували от мен Ангелина и Ангел Велчеви – едно семейство мастити колекционери, които живеят и във Виена, и тук – в България. От чужбинските притежатели на мои творби най-много се гордея с това, че още преди години братът на Валери Жискар Д`Естен – Франсоа, видял моя картина в президентския апартамент в Японския хотел, където имах изложба, и той разпитал кой е авторът. Купил е 5 мои гравюри от по 500 долара, които ми казаха, че били поставени на стените в офис на фамилията в Париж – един дипломат ги е видял и ми каза, че гравюрите ми стоят редом до творби на Рембранд, Мане, Сисле, Коро, Писаро… Много се зарадвах.
– Как ставаха продажбите за чужбина по време на соца?
– Не директно от автора, а чрез „Хемус”. Тия гравюри за Париж ми ги купиха през годините 79 – 80 година – тогава не можеше да се сключват частни сделки.
– По онова време в България беше много модерен също и Михаил Гарудис. И негови творби бяха излагани във фоайето на Японския хотел. Знаете ли какво се случи с него?
– С Мишо сме учили заедно в Художествената гимназия и после в Академията. Големи приятели сме и до днес. Бил съм му на гости много пъти в Гърция. Той живее в Солун. Мишо е голяма работа, но го сполетяха нещастия – и сестра му, и синът му починаха. Момчето умря на 28. Не смея да питам от какво, но доколкото разбрах –
от свръхдоза –
най-големият бич за съвременните млади. Това го съсипа Мишо. Жена му е гъркиня – евангелистка е, намира утеха в религията, а той – в работата си.
– Как се регламентираха отношенията на художниците с „Хемус”?
– Небезизвестният Иван Абаджиев дирижираше положението там. Печелеше се от художниците. От 1000 долара на автора даваха 400 долара и 600 лева. Останалото отиваше във ВТО-то /Външнотърговското обединение – бел. ред./. Ама такива пари кой правеше тогава?! Това бяха много пари! На мен Иван Абаджиев ми викаше: “Абе, много те купуват тия капиталисти, бе?!”. За да ме купуват, му викам, значи струвам нещо, щом плащат… Той беше малко кон с капаци.
Поканиха ме да правя самостоятелна изложба в Сан Франциско и… изпратиха друг човек вместо мене – авторът – някакъв чиновник изпратиха с картините ми. Сигурно се страхуваха да не избягам, а аз никога нямаше да го направя – не обичам Америка. Русофил съм и си обичам България. А видът ми беше такъв – с шерифската значка, колелото, кожените панталони, че все ме мислеха за прозападно настроен.
– Минавахте за особняк. Такъв беше и вашият много близък приятел – покойният Димитър Казаков-Нерон…
– Ние му дадохме името на Митко – Нерон. От един италиански филм – „О`кей Нероне”. Гледахме го в кино „Млада гвардия”. Бяхме с Томата Трифоновски. Имаше поразителна прилика на актьора в образа на Нерон с нашия Митко. Така го кръстихме Митко Казаков – Нерон – аз и Томата Трифоновски му дадохме името. Ние бяхме втори курс в Академията, когато Митко дойде там. Иван Будинов го направи известен него. Още по онова време Нерон беше много болен от астма и от това си и отиде. Стотици пъти съм му казвал да внимава с химикалите, ама той не слушаше! Много работеше и все в такива изпарения от киселини в ателието си в Божурище, които ги дишаше – малко
безразсъден беше и вманиачен
Страхотен образ беше, лека му пръст.
– Знам, че са ви привиквали на „Развигор” – разкажете защо?
– Заради Янчо Таков. Те идваха двамата с Иван Славков в бара на Японския, ама Батето беше друго нещо – симпатяга, а Таков беше един надут и се оплакал, че съм говорил „против правителството”. А аз съм подметнал нещо от рода, че горе е недостъпно за обикновени хора, а имат право да влизат само такива от тяхната категория – богопомазани. Сигурно ме е издал Данчо Ментата -депутатът от ДПС Йордан Цонев – той беше крупие в казиното тогава. Това беше през 88-а година, малко преди промените.
– За колко купиха последната ви продадена картина, ако не е тайна?
– За 5000 лева. Купи я един българин, голям симпатяга – един Венци Пенков, който беше приятел с Брендо, ама с труд си изкарва парите – с производство се занимава човекът. Аз съм малко ревнив към картините си. Имало е такива от типа мутри, които са ми предлагали много пари – до 20 000 са стигали даже, и аз съм отказвал. Преди 5-6 години един ми вика: „Брато, за колко я даваш тая?”. И аз така му отговарям: „Брато, не я продавам тая! И 20 милиона да ми дадеш, не я продавам!”. Като го видях какъв е простак, не му я дадох. Парите не ме интересуват на всяка цена – не ми е безразлично къде ми отива творбата – тя ми е като рожба. Аз предимно вечер работя – в усамотение. През деня съм с приятели на кафе, по улиците с колелото… Внимавам с храната –
обичам хайвер с черен хляб
Костов мисли, че лъжа за годините си – не вярва, че съм на 72.
– Имахте изложба в Народното събрание – купиха ли си депутати ваши картини?
– Купиха си от различни партии – и от БСП, и от ГЕРБ, и от „Атака”… Иван Костов ме срещна тия дни и ме пита: “Разлюби ли Бойко?”. Викам: „Не! Пак ще гласувам за ГЕРБ”. Аз обичам Бойко. Никой не направи това, което направи той! Мъжкар е! Направих му страхотен портрет. Щях да му го подаря, но не му го подарих заради едно-единствено нещо – заради Америка. Не ми харесва, че клони към Америка. Депутати от групата на ГЕРБ обаче ме питаха колко искам за портрета му. Казах им 4500 лева. Събраха парите и го купиха, после са му го подарили и той много го бил харесал.
В много депутати има мои картини. Правил съм портрети на Иван Костов – на него му го подарих, на Надежда Нейнски направих един страхотен портрет – тя си го държи в дома, много й хареса, на Катето Михайлова и на много други…
– Крали ли са ви картини?
– Да, по време на транспортиране от изложба. И други колеги пострадват така, защото не застраховаме сериозно, както трябва да се прави.
– Неизменно сте с колелото, и сега пак го гледам на улицата…
– 40 години карам колело. А съм имал пари да купя гараж с автомобили, но това ми е страстта на мене – колелото. Изобщо не съм и помислял да взема шофьорска книжка – нямам пиетет към колите.
– Женен сте за една хубава кюстендилка, но нямате деца…
– Тя ми е втора съпруга, първата беше рускиня, но и от нея нямам деца. Чак сега взех да се размислям по този въпрос, когато е време да помисля кой ще наследи това богатство от картини, които ще оставя. Не съм се „разбързал” към Края, но идва време, в което човек си дава сметка, че не е вечен. Само изкуството е вечно.
– Ще се пошегувам, че, въпреки че сте бил женен за рускиня, си оставате непоправим русофил…
– Винаги! Обичам Русия. Ходил съм много пъти в Москва. Миналата година направих изложба в Експоцентъра. Продал съм в Русия за 50 000 долара картини. Даваха ми 5000 долара за портрета на Путин, но аз отказах: „Портретът, викам, искам да му бъде подарен!” – и му го подарих. Харесвам Путин. Един портрет на Боян Радев ми го купи неговият колега – борецът Алейкин.
Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
