„Някои се опитват да обикнат, за да не се чувстват самотни, също както плахите хора пеят в тъмнината, за да не се боят.“
Здравейте, скъпи читатели на Розали! Предварително благодаря и на тези, които просто са отделили време да прочетат историята ми.
Омъжих се рано, бяхме млади и глупави. Предложението дори дойде от мен, което може би ме прави по-глупавата. Та, нещата колкото бързо започнаха, толкова бързо и свършиха. Имахме проблеми с родителите му (свекървата), нямахме собствено жилище, нямахме дори възможност да наемем. Е, имахме но, той пропиляваше своите доходи за глупости.
Не беше лош по душа, признавам си, страдал е на моменти заради поведението ми и той. Месеци наред събирах смелост да сложа край на всичко. Трябваше ми помощ и както много често се случва, помощта се яви в лицето на друг мъж.
Запознахме се в социална мрежа. Бях уязвима и се влюбих за отрицателно време. Признавам си още тогава усещах,че това не е човека за мен, но любопитството ми надделя. Срещнахме се един ден, прекарахме няколко дена заедно и за нула време събрах смелост и казах на мъжа ми, че не искам да сме заедно. Някак си… не ми пукаше, нараних го, може би, но тази глътка свеж въздух ме направи безчувствена към отношението на мъжа ми и родителите ми към развода.
А този новия човек… той живееше за себе си. Нямах особено място в живота му, обиждал ме е, подиграваше ми се. Да, ще се зачудите какво съм му харесала… Еми някак си съумяваше да ме излъже, да ме накара да повярвам, че само си въобразявам, че няма чувства към мен, че всичко което ми казвал било за мое добро. Виждаше, че съм ранима и хлътнала до уши и се възползваше от това. Беше готов с лекота да прекрати всичко, а ако аз реших да го прекратя ми казваше, как не съм го обичала, защото съм се отказвала така лесно… А за какво да се боря?
Да, имали сме и хубави моменти. И аз не съм идеална, ядосвала съм го, но всичко, което правя, глупаво или не, беше с цел да имаме едва ли не идеалната връзка, да нямаме скандали за глупости, да се разбираме поне през повечето време. И така вече 8 месеца докато снощи не последва поредния скандал за глупости… дойде ми в повече. Натякна ми се това, че ме хранел, намекна ми как нямам особено значение за него, разбира се накрая пак си извъртя думите за всичко. Типичен глупав скандал за простотии… нищо съществено. Напълно излишен. Цяла нощ почти не спах, бях разстроена за пореден път, за пореден път се чудех къде толкова се провалих.
Дали това не е наказание, заради това, че нараних така съпруга си, може би това и заслужавам. И осъзнах най-накрая, аз глупачката, че всичко идва от страха ми да съм сама. В ученическите ми години бях, но тогава не бях имала сериозна връзка и бях свикнала със самотата. След 5 години брак бях забравила какво и да си съвсем сам, да си свободен. Някак си не ми беше нужна сега тази свобода, нямаше с кой да я споделя, исках я за мене и човек до мен. Веднага след брака скочих в новата връзка и се крепя за нея, въобразявам си, че обичам човека до мене, сякаш бракът ми продължи, но с друг човек. Същото с ридание, но… поне не бях сама. Да,
глупаво е.
Млада съм, имам време за всичко, но страхът от непознатото и от това да не съжалявам след време за решението си не ми дава мира. Исках с човека до мене да се получи и тъкмо когато си мисля, че нещата отиват на добре, нещо се случва. Искам да обичам и да съм такава, да се чувствам значима, а не като предмет. Не знам ще има ли скоро изход от тази ситуация. Омръзна ми да плача. Искам и аз своето спокойствие.
Спестих някои неща, които също ме тревожат във връзката ми, защото и без това се заобяснявах много… Интерсно ми е как вие бихте оценили тази ситуация макар и във разхвърляния вид, в който съм я написала. Ако имате въпроси към мен, ще се радвам да ви отговоря.
