На 27 април 2013 г. писателят-сатирик Емил Измирлиев става на 60.Бивш журналист, деен участник в първите демократични години на прехода в Благоевград, от няколко години той живее в София, но продължава живо да се интересува от това какво се случва в Югозападна България.
Ето как звучи първата част от живота на Емо през призмата на писателското му око: Роден съм където и когато ми е паднало – в град Дупница на 27 април 1953 г. Имало е и друга възможност – да не се родя изобщо, но не съм я използвал докрай.
Учих каквото ми харесваше – в Техникума по слаботокова електротехника – София, по специалността „Радио и телевизия“, а после в Техническия университет се дипломирах като магистър по изчислителни системи и устройства. Работих по специалността в дупнишкия завод „Хо Ши Мин“ като електротехник, сменен майстор и технолог, в Изчислителния център в Благоевград като сервизен инженер, в Югозападния университет – като специалист по компютърна техника, но все ме теглеше към писането.
Първият ми фейлетон беше публикуван през 1971 г. в култовия навремето в. „Средношколско знаме“ и беше за училищната лекарка. След излизането му педагогическият съвет в техникума пет часа безуспешно прави опити да ме изключи, но така и не успя. Спаси ме учителката ми по литература Добринка Кръстева, която успяла да убеди другите, че това е художествена измислица.
Публикувал съм над 15 000 материала в повече от 100 издания у нас и в Украйна – най-много във в. „Демокрация“- близо 9000, за кого и за какво ли не, но особена полза нямаше. И като че ли се отказах от журналистиката, но от хумора и сатирата – не! Бил съм журналист в “Пиринско дело”, “Разложки край” , 10 г. кореспондент на „Стършел“, 8 – на “Машиностроител”, и 5 – на в. „Демокрация – все от Пиринския край! Един от създателите съм на първия опозиционен вестник в Благоевград – „Солидарност“. Занимавал съм се с оформление на 5 вестника от района.
Но, както се казва, всичко има край – само суджукът има два края! 14 години и 7 месеца работих в “Булгартабак”, но и на това му дойде краят. По това време, докато се правих на нещо, което не съм /а всъщност бях писател под прикритие/, чрез издателска къща „Стършел“ на бял свят се появиха сатиричните ми фантазии “Птица ли е като птица”, които ме уредиха да ме приемат в Съюза на българските писатели. На 23 октомври 2010 г. издателство „Български писател“ пусна на пазара скандалната ми книга „Бандитската топлофикация“, която в момента е най-актуалната книга у нас, защото нищо от това, което е описано в нея, не се е променило.
Готова е абсурдната ми сатирична пиеса „Мутрата топлофикация“, в която премиерът на страната, който и да е той, участва като глас. Депозирана е в благоевградския театър и очаква да я постави някой талантлив режисьор. Радвам се, че през целия си досегашен живот успях да остана само един обикновен български писател и продължавам да не се взимам на сериозно и да не се правя на такъв, какъвто не съм, и това все повече ми харесва… Автор съм и на двама синове – Борислав и Димитър, и на една дъщеря – Христиания, и май това все още е най-голямото ми творческо постижение в живота…
– Емо, какво е един мъж на 60? – Винаги съм се чувствал на 14 години, всяка година си обещавам да порасна и все не успявам. Запазил съм детското в себе си и това ми помага по-лесно да общувам с дъщеря си Христиания, която е на 12. Може бе затова никой не ми вярва, че съм станал на 3 по 20, защото всъщност съм на 4 по 15…
– А един писател на 60? – На такава странна възраст човек си прави равносметка. Докато аз моята си я правих, установих, че и преди, и на 60 все още с любопитство изучавам света, а чувството ми за хумор ми позволява да погледна откъм смешната им страна и най-трагичните неща! А това е един здравословен подход, който ме кара да се чувствам като дете, изгубено сред хората, което не вика „Мамо, мамо!“, а спокойно се любува на едно цвете, примерно! Край мен дъщеря ми също си фантазира разни работи и така се забавляваме, докато се готвим за следващия учебен ден в пети клас, а това вече е сериозно упражнение, с което се справяме, защото съм писател и инженер, както се казва, две в едно…
– Ти беше първият кореспондент от Пиринския край на в. „Демокрация“. Има ли днес демокрация и какво ни даде и какво ни взе тя? – Не съм сигурен, че съм първият кореспондент на вестника, но съм единственият, който е работил с мерак тази работа, и неслучайно за 5 години успях да напиша близо 9000 материала, а имам и някои рекорди, достойни за книгата на Гинес: 2312 материала за една година във всичките 365 броя, 310 материала за един месец и 23 материала в един брой!
Сега не мога да си представя, че ще се навия да свърша толкова много работа за хора, които пет пари не даваха за вестника и за хората, които работеха в него, а после Надежда Михайлова плакала цяла нощ и закри на сутринта вестника, като изхвърли 120 души на улицата без заплати, без обезщетения. За мой късмет не бях сред тях, защото доста преди това напуснах, защото атмосферата във вестника и поведението на политическата сила, която го издаваше – СДС, не пасваха на моя начин на мислене. Нямаше да се уважавам днес, ако не бях го направил. Още тогава казах, че от СДС няма и помен да остане, и, за съжаление, се оказах прав.
Колкото до това има ли у нас демокрация, отговорът ми е отрицателен, защото демокрацията означава власт на закона, а у нас има власт на парите и на връзките, за разлика от времето на социализма, когато имаше власт само на връзките. Убил си човек, примерно, вадиш пари, плащаш си и готово: невинен си! Доказват го телефонните измами, на които се връзват хора, които мислят, че могат да дадат пари и да им се размине наказанието. Преди време видях един мастит бизнесмен от ония, с белите якички, да влиза в църквата. Видя ме и ми прошепна: „Навсякъде съм се оправил, сега остава и с Господ да се оправя и готово!“
А след няколко дни го застреляха като куче… От народна република се превърнахме в държава на мафията, и то в най-уродливия й вид. Разбрах го навремето, когато още през 1997 братя Галеви ме търсиха да ме бият за едно разследване срещу тях, а после други мутри плиснаха киселина в очите на колежката Ана Заркова. За мен това беше ясен знак, че е време да кажа сбогом на журналистиката, и това беше сериозно решение, а не някакво мимолетно разочарование от професията.
Без морал и нравственост не може да се прави демокрация. У нас се говори предимно за пари, а нищо не става без любов, без морал и нравственост. Това означава да постъпваш така, че да не вредиш на останалите. Някои хора в името на печалбата забравиха любовта, морала и нравствеността, забравиха състраданието и човещината. Радвам се, че аз и моето семейство не сме от тях…
– Битката ти със софийската „Топлофикация“ ли беше най-епичната през първите 60 години от живота ти? – Погрешно се тиражира, че аз водя накаква битка с бандитската „Tоплофикация“. Това беше едно нестандартно журналистическо разследване, в което за първи път наруших мой основен принцип – да не пиша за неща, които касаят мен и семейството ми, но случаят беше толкова драстичен, че не се стърпях и не спазих моя обет за мълчание, който дадох, след като напуснах в. „Демокрация“.
Започна се една невинна на вид „любовна афера“ между мен и Госпожа Парно и неусетно стигнах до мащабно разнищване на далаверите на столичната „Топлофикация“, която като един истински октопод е оплела в пипалата си стотици абонати и с рекет, заплахи, измами и изнудване ги граби като за световно и ги превръща в свои роби. Чудесните илюстрации на художника Калин Николов разкриват скритите тайни на участниците в скандалната сага.
В книгата съм напипал слабите места на Госпожа Парно, които позволяват на заинтересования читател да открие как да се отърве от игото на бандитката, без да накърнява семейния си бюджет. Прочее, съветът ми е: носете тази книга със себе си, когато „Топлофикация“ ви даде под съд. Дайте я на съдията по делото – пожелайте му приятно четене и напуснете залата. Ако той я прочете и разбере за какво става дума – добре, ако ли не – Господ да му е на помощ, защото никой вече не може да му помогне…
А иначе най-интересните ми разследвания с конкретни факти са публикувани в „Стършел“ и „Демокрация“. Фейлетонът ми в сатиричния вестник даде насоки на соцправителството да закрие двата завода в Разлог, които бяха причина за увеличаване на астматичните и раковите заболявания в района и осигуряваха 300 мъгливи дни в годината на местното население! И ако сега туризмът процъфтява там, имам и аз някаква скромна заслуга за това.
С друг фейлетон предизвиках затварянето на цеха за пиразолон във фармацевтичния завод в Дупница, в който приемаха на работа само раждали жени, защото отровите, сред които се трудеха, ги правеха стерилни. По този повод един местен партиен велможа ми се оплака, че се червил от срам заради мен пред цяла България, защото съм написал, че децата в града се правели от родителите им, облечени в защитни облекла… при тези отрови какво друго им оставаше.
Много разследвания съм правил и във в. „Демокрация“ за контрабанда, незаконни опити за приватизация и винаги имаше резултат, докато в момента, каквото и да напишеш, следва мълчание или изказване, че така е по европейските стандарти. Доказва го моята книга за мутрата „Tоплофикация. Един звук не съм чул от нито една институция три години след излизането й, а скандалът е огромен – за справка виж протестите на хората, които излязоха на улицата… Обаче енергийната мафия бързичко ги яхна и настана една тишина… При съдебна система, работеща на празен ход, и липса на обратна връзка между управляващи и журналисти, очевидно се обезсмисля трудът на колегите…
– Имаш ли последователи в борбата с парното – търсят ли те за съвети как става номерът с „развода“? – Над 1000 души са се срещнали лично с мен след излизането на книгата – дал съм им безплатно възражение срещу незаконните сметки на „Топлофикация“. Много от тях успяха да спечелят делата си срещу Госпожа Парно. Най-фрапиращият случай от тях е този, в който „Топлофикация“ предяви иск за 16 000 лв., а съдът постанови, че „абонатът“ не дължи нито стотинка, защото човекът нямаше връзка с парното. Има и един апартамент в столицата със 164 000 лв. сметка за парно, а още продължават да му предоставят насилствено тази услуга… – Моят случай също е показателен – аз съм първият у нас, който се е развел официално, с договор с „Топлофикация“, след като бях направен абонат с фалшиви подписи. Но сега, по смисъла на Закона на енергетиката, нямам партида и мутрата Госпожа Парно не пропуска да ми го припомни, когато канят шефа й да участва с мен в някое тв предаване!
– Участваш ли в протестите срещу монополите и как си обясняваш влизането в кандидатдепутатски листи на организаторите на тези протести? Моят протест срещу монополите се казва „Бандитската топлофикация“. От 1978 г., когато участвах в една стачка с 50 българи и после разбрах, че останалите 49 са отишли на стаж, а мен са оставили да стачкувам пред представителя на КГБ в СССР, който беше ръководител на стажа, не ходя на протести с българи. А и то се видя какви хора яхната протестите – ходили два-три дни да митингуват и вече са „лица“ на протестите, това е цинизъм, с който не мога да се съглася. Още повече, че от тези протести резултатът е нулев, защото ние като граждани нямаме обществен договор с правителството, както е във Франция, примерно, и нашите протести нямат никакъв правен смисъл…
– Теб не те ли офертира някоя партия? – Не съм изкушен от политиката, защото предпочитам да си остана, както иронично се нарекох, обикновен български писател. Навремето като кореспондент на „Демокрация“ хората ме предложиха за съветник в листата на СДС в Благоевград. После дойде Иван Костов и каза: „И тоя ли иска да стане съветник!?“, като че ли съм сериен убиец, а после ония от КС на СДС бързичко ме преместиха на неизбираемо място и така с лекота загубиха изборите в района и оттогава май не са ги печелили. Странното е, че въпреки активната ми гражданска позиция, никой не се е обадил даже да ми намекне, че може да ме включат в някаква листа, сигурно са проучили, че ще ударят на камък, а и защо да си развалят листите с човек като мен, който има собствено мнение, което не е по вкуса им…
– Може ли един писател да се издържа само с книгите си, или работиш и нещо друго? – С журналистика може да се издържа, но не съм и опитвал дали мога да печеля от продажба на книги, защото у нас няма сериозен литературен процес, а и нямам намерение да пиша по няколко книги на година, както правят маститите писатели у нас. В момента се изживявам като първия у нас щастливо безработен или, както се шегувам, намерил съм си най-интересната работа: да се разписвам в Бюрото по труда срещу 1200 лв. на месец.
Но за да заеме този пост човек, трябва да е завършил висше образование с отличен, да има 35 г. и половина трудов стаж и да прекарва около три минути всеки месец в местното Бюро по труда, където едни много любезни служителки ми сочат къде да се разпиша и не ми предлагат никаква работа, защото са сигурни, че няма да ми намерят за толкова много пари прилично занимание… Така ще е до м. юли т.г., а после ще реша какво да правя. Хубавото в тази „трагедия“ е, че тази принудителна почивка ми е необходима след толкова години работа, работа и пак работа и само някакви си стотина дни съм бил в отпуск през това време…
– Има ли и друг монополист, на който си набрал писателска злоба? – Не съм злобен човек, но когато ми писне от номерата на останалите монополисти, им съобщавам с любезен глас, че съм автор на книгата „Бандитската топлофикация“, а в следващата ми книга, която ще се казва „Бандитската…………….“, ще разкажа за тяхната високоблагородна дейност, след което възпитано затварям телефона и ги оставям да се чудят дали се шегувам или не!
– Какво очакваш от децата си да постигнат в този живот? – Моите деца са много добри хора, в тях няма агресия, злоба, омраза и ненавист, а от болните амбиции съм ги излекувал с моя пример. Давам им и други добри примери – да правят добро, каквото и да става, и да приемат нещата такива, каквито са, за да бъдат здрави и щастливи, защото щастието е да се отказваш от нещата, които не са ти дадени… Най-голямото богатство на един баща е да има добри деца, аз не можах да го постигна и това ме натъжава, пише в своите мемоари един американски милиардер. Аз май че съм го постигнал и това ме изпълва с тиха радост!
– Ако биологичният ти часовник се върне назад с 60 г., какво ще промениш? – Всеки човек има съдба и нещата пак ще се случат както Бог е решил. За мен остава удоволствието да променям кармата, която е програма за възмездие, така че да бъда щастлив при всички обстоятелства, а това става, когато правиш добро, каквото и да става, и запазваш любовта в душата си. Това, което ми се е случило в този живот, са трите ми деца и това ме прави истински щастлив и осмисля съществуването ми. Знам, че каквото и да става, е от Бога и няма смисъл да му се сърдиш, а трябва да търсиш причината в себе си, ако нещата не вървят. Всеки човек получава такова отношение от другите, каквото носи вътре в себе си.
– Коя е най-комичната случка в живота ти? – Нарекох я
„Как не станах агент на Държавна сигурност“. – През 1980, докато работех в завод „Хо Ши Мин“ – Дупница, при мен дойде един човек от ДС, Попов се казваше. Поговорихме си за живота и после той ми каза: „Нали ходиш в литературния кръжок към читалището. Та в него членуват едни опасни за властта хора: бранници, фашисти и прочее. Та ти ще идваш да ни донасяш какво си говорят. И почна да ми обяснява кой какъв е и какво му е мисленето. Тогава аз го прекъснах и небрежно му казах: „Ами, всеки има право на мнение, според мен!“
Това изречение толкова го потресе, че човекът си взе чантата и си тръгна, без да се сбогува, и оттогава нито съм го чул, нито съм го видял. Вероятно е докладвал, че съм безнадежден случай… Така не станах агент на ДС, а след промените дори ми издадоха документ от МВР, че не са имали досие за мен в милицията, което си беше някакво чудо при тия фейлетони, дето ги пишех в „Стършел“…
– Как ще отбележиш юбилея? – На 30 април т.г. от читалище „Зора“ в родния ми град Дупница ме поканиха на среща с читателите по повод 60-тата ми годишнина. Очаквам всички, които искат да си поговорим за живота! После мисля да направя нещо като събрани съчинения, които ще бъдат озаглавени „Толкова си мога…“, но кога ще стане, един Господ знае…
