Приказка от дъното

3
Добави коментар
Karadjov
Karadjov

Той се казва Кристиян. На 29 години е. Бил е зависим към хероина повече от 13 години. Чист е от края на 2011. Днес Кристиян живее в центъра за духовно обгрижване на наркозависими към храм „Св. Цар Борис“ във Варна. Lentata.com се срещна с него, за да разбере как се бори той със своите пороци.  Един разговор за миналото, мечтите и Господ. За житейското дъно и спасението на душата.

Как попадна на в центъра за духовно обгрижване на наркозависими?
Бях решил, че е време да потърся помощ, една приятелка на майка ми й беше разказала за мястото, за програмата и общо взето какво ми предстои, ако постъпя в центъра към храма и дойдох да търся спасение.
Как се взима решението да спреш с хероина?
Трудно е, всеки един, който е бил зависим се лъже, че може да си реши проблема сам, че може да се справи и без чужда помощ,  казва си, че той самият владее ситуацията и има силата да спре наркотиците, но трябваше явно да падам и да ставам, за да разбера, че нищо няма да постигна сам.
Колко пъти спира наркотиците?
Много, адски много, но ти спираш за много кратко време или пък спираш хероина и почваш алкохола. Влизаш в един кръговрат.  Аз общо взето сменях една зависимост с друга.
Ти си започнал на 16, кажи ми защо едно момче на 16 започва да се друса?
Общо взето от комплекс, от това, че има опасност да бъдеш различен от другите. Попаднах в такава среда и исках да съм част от цялото. И възпитанието може би има значение. Главното е комплексът, някак си се учиш да се криеш зад наркотиците.
Но от какво се криеше?
Криеш се от живота. Ти реално не живееш като се друсаш, когато употребяваш наркотици ти си душевно мъртъв. Друг човек си.
Спомни си първия път?
Първият път беше от любопитство. Бях в училище, едно момче ме извика в тоалетните и пушихме.
Трева?
Не, хероин.
Ти започна направо с хероин, така ли?
Да, даже цигари не пушех тогава. Аз бях спортист, влечеше ме спорта, това исках да правя. Но попаднах в такава среда. В даскало всички се друсаха и аз нямаше как да остана по назад и пробвах. Хареса ми и така до ноември 2011-а.
Кога разбра, че си зависим?
След много дълъг период от време дойде зависимостта. В началото ти изобщо не се сблъскваш с проблема с парите и си много далече от това, което те очаква. Може би голяма вина има и семейството. На онези години аз можех да правя каквото си искам, не бях просто задоволен, а презадоволен. Едно дете съм, а нашите имаха пари. Бях си лигльо. Винаги налагах своето мнение и знаех, че може да имам всичко, което поискам. Това е било много голяма грешка.
Кога разбра, че не можеш без хероин?
След 3-4 години друсане разбрах за какво става въпрос и какъв проблем имам. Тогава започват да трябват пари, защото си вдигнал дозата, почваш да тарашиш вашите. Аз започнах да изнасям всичко от вкъщи. Станах безскрупулен, арогантен, загубих всякакво уважение към нашите. Нямах никакъв респект към тях. Тогава се разбра, че проблемът е много голям. Но и самите ми родители се самозалъгваха, че чрез ходене по болници, с медикаменти или пък с метадон ще се реши този проблем… Не го осъзнават родителите, какъв проблем съм имал аз, какъв проблем има и поколението сега.
Докъде си стигал, за да си набавиш дрога?
Освен че крадях, продавах и наркотици, амфетамини, хероин, екстази.
Но като знаеш как се подхлъзва човек, не ти ли беше съвестно да продаваш?
Кой ти мисли, когато си абстинентен и особено, когато знаеш, че по този начин ще си набавиш дозата и то за месеци напред.
Някой не се ли опитваше да ти повлияе, да ти каже, че не си тръгнал в правилната посока?
Имало е такива хора, но точно във възрастта от 16 до 19, който каквото и да ти каже, няма да се вслушаш. Тогава си мислиш, че всичко, което хвърчи се яде. А и много хора се отдръпнаха от мене, хора, на които съм разчитал.
Намрази ли наркотиците?
Не. На мен те ще ми останат белег за цял живот. Това ще е една борба, която ще водя цял живот, но не ги мразя. Доскоро може би съм се залъгвал и не съм осъзнавал, че ще се боря с това нещо докато съм жив.
Когато се връщаш назад в спомените си, когато се сещаш за абстиненциите, не те ли обзема ярост, гняв?
Знаеш ли, с много наркомани съм си говорил за това и най-странното се оказва, че ние не си спомняме лошото, а хубавото. Не се сещаш за абстиненциите, не се сещаш какъв боклук си бил, как си ходил да просиш пари, а се сещаш за кефа. И това е много грешно, защото ти всеки един момент, трябва да си спомняш какъв боклук си бил и как си живял с греха. Как дявола е бил в тебе.
Как живееш сега?
Истински.
Как минава един твой ден?
Един мой ден, а и един ден на всеки, който живее в Центъра е абсолютно уплътнен, което има за цел да ни отдалечи от безделието, с което сме свикнали досега. Ставаме в 6:15, после четем сутрешните молитви, имаме райони за чистене – кухнята, спалното помещение, двора, имаме и гълъби, за които се грижим. После имаме закуска и кафе. От 8 до 12 работим,  ако сме наети на работа излизаме да работим навън, за тези които нямат работа навън,  има работа в храма, изработват се икони, правят се малки храмове от глина, сапуни.  После обядваме и имаме почивка.  От 1 до 4 и половина пак работим. В понеделник, сряда и петък имаме духовно обгрижване. Вторник  и четвъртък имаме катахизис. Иначе около 7 и половина е времето за вечеря. После имаме обзор на деня и разговори. В събота имаме психология. Дават ни се домашни. Всеки ден четем житията на някой светия и така. Но най-важното,на което се учим е да водим диалог и да се научим да споделяме.
Ти вярваше ли в Бог преди да дойдеш в Центъра?
Не. Аз ако съм вярвал в Бог, нямаше да стигна до тук, нямаше да го допусна това, ако имах вярата в Бог.
Вечер с какви мисли си лягаш?
Мисля си за проблемите, които съм натрупал в главата си за тези 28 години и как да ги отстраня.
Какъв е най-важният урок, който получи тук?
Научих се да вярвам в истината, да вярвам в себе си, да вярвам в чудесата, които стават тук с момчетата. Това е нашият личен пример. Момчетата, които са минали от тук преди години, вече са с по 2-3 деца и са си стъпили здраво на краката и най-важното, научих се да вярвам, че спасението не е мираж за нас, за онези, които сме сега в центъра и че трябва да си отворим сърцата за вярата.
Кое е най-страшното нещо, което ти се случило за тези 13 години на злоупотреба с наркотици?
Случи се преди 3-4 години. Беше Йорданов ден. Имах екстази в мен, изядох около 7-8. Пих алкохол. На сутринта, като съм се прибрал, съм отишъл да си взема и хероин, и съм колабирал в дома на момчето, което продаваше наркотици. И той от страх, защото у тях беше пълно с дрога, не е звъннал на линейката, а ме е оставил така 3-4 часа. Явно едва когато си е продал наркотиците е повикал бърза помощ. Дошли са, сложили са ми 1-2 инжекции, но аз не съм се събудил и тогава става ясно, че при мен работата е много сериозна. Прибрали са ме във Военна болница и общо взето не са давали никакви надежди за мен. Казали са на майка ми, че ако по някакво чудо се събудя, ще имам проблеми с мозъка – трайни увреждания. За щастие съм жив и без поражения, имал съм късмет.
Като ти се случи нещо толкова страшно не си ли каза, че това е знак да спреш?
Не. Аз си казах не трябва повече да правя така – не трябва да ги смесвам. Така, че пак съм се самозалъгал, не съм искал да вникна в проблема.
Не ти ли беше мъчно за това, което причиняваш на родителите си?
Беше ми, но до там.
Сега общуваш ли с тях?
За жалост родителите ми починаха.
Успяха ли да те видят излекуван?
Не.
Тежи ли ти това?
Тежи ми, но ме и мотивира.
Чувстваш ли се силен сега?
Да, защото съм заобиколен от позитивно мислещи хора. Знам, че ако потърся помощ тук, винаги ще я намеря. Тук никой не ми мисли лошото. Щастлив съм, че намерих тази среда, че Бог ме запозна с тези хора и ме доведе тук. Всеки се залъгва в началото, че ще минат тези месеци тук и после се прибираш пак в същата среда, обаче без да вземаш наркотици, ама няма как да стане. Човек трябва много хубаво да помисли, преди да пропилее онова, което е постигнал тук.
Ти къде ще се прибереш след престоя ти в Центъра?
Аз не мисля за се прибирам, мисля да остана тук. Искам да съм около тези хора, искам да остана покрай тях, а какво точно ще правя е Божа работа… Покаянието е моето лекарство, а вярата е моето спасение.