С дъх на надежда

1
Добави коментар
Vasil1979
Vasil1979

Забравихте ги. Или изобщо не сте ги запомняли. Българите в Молдова, онези, които в България вече не съществуват, те са там, на чужда територия и дават мило и драго за Родината. Те никога не са живели в България, но я носят в сърцата си. Разговорите с тези хора са толкова различни, все едно са от друга епоха, разговори от миналото, когато хората от една нация, са били горди да се наричат българи.

Още ги има, само че вече не населяват територията на страната ни. Те дават всичко, за да живеят в България, те са реален пример и символ на промяната и надеждата за по-добро утре. Може би те са последната надежда…

Той е на 22, казва се Димитър Романов и живее в Тараклия, Молдова. Той има една голяма мечта и тя се нарича България. Докато ние се чудим как и къде да емигрираме, някой иска да бъде тук, на нашето място. Димитър е идвал само три пъти в България, но всеки ден си спомня времето, прекарано в страната. Чистата българска реч го просълзява и той милее за нея. Звучи  ви нереално и лигаво?  Той има съзнанието на българин от старо време. Родителите на Димитър също наричат себе си българи. Възпитали са момчето си да цени и обича българското – слушат българска музика, гледат българска телевизия, говорят в дома си на български език.

Днес Димитър събира пари, за да сбъдне мечтата си – работи от 17 годишен като диджей в местно радио, след това и в нощен клуб, а през деня е мениджър в застрахователно дружество. Завършва История в Тараклийски Държавен Университет „Григорий Цамблак“ и изрично подчертава, че това е единственият  български университет извън страната ни.  Освен с гордото си национално самосъзнание, той се отличава от сънародниците си у нас по това, че не се оплаква и лаконично се определя като „доблестен син на великия български народ“.

От година Димитър е щастливо женен за българка от Молдова, от която има син. Разказва, че има разлика между българките в България и тези там. Нашенките не били модел да подражание, защото повечето се интересували основно от гримове, дрехи и клюкарстване по кафенетата. Този манталитет е от малкото неща, които той не разбира и не харесва в българското съвремие. За съпругата си казва, че е смирено, красиво и свястно момиче, което заслужава само най-доброто. А той като мъж на място се старае да й го даде.

Разказът на Димитър продължава с Молдова. Признава, че не е лесно да живееш качествено там, но е щастлив, че около него има „много българи до мозъка на костите“. И всички те мечтаят да живеят в България и да работят за нейния просперитет. „Живея в страна, в която единственото родно ми е градът, в който съм се родил. Не чувствам, че това е моето място, защото трябва да нося чуждо знаме и да живея по чужди закони.“

Днес българинът от Молдова с умиление си спомня за първото идване в България. Бил на 19 и прекарва в Силистра за един месец. За това време нито веднъж не е почувствал носталгия по Молдова, сякаш цял живот е живял в България, бил е пълноценен и щастлив. „Няма да забравя, когато за пръв път се разходих по улиците, всичките хора говорят на български, рекламите, надписите – всичко е на български. Не е  възможно да предам какво чувствах в тези минути, това беше чувството, че аз пристигнах вкъщи, че аз съм там, където трябва да бъда, че мястото, където съм живял до този ден е непознато. Сякаш откакто съм се родил съм бил на гости.“

Днес Димитър е щастлив, защото най-сетне е получил така желаното българско гражданство.  Следващата стъпка е да си дойде у дома – да заживее в България заедно със семейството си. Подготвен е за това – има гражданска позиция, интересува се от политиката на страната, защото“’това е задължение на всеки българин“. Не живее в илюзия и прекрасно осъзнава, че България животът не е лесен. Разочарован е от тукашните си връстници –  смята, че са разглезени от малки и се учат на грешни неща, но не обвинява тях а мъдро заявява: „Каквато е свинята, такива са прасенцата“. Чуди им се как така, като заминават в чужбина намират хубава работа и преуспяват, а не правят същото в България, възмутен е, защото младите да не искат да работят за страната си, да я развиват и да дават своя принос.

Питам го какво би казал на поредното поколение, което ще се сбогува с Родината през идните месеци. „Мисля, че младежта, която иска да замине в чужбина и там да строи живота си, няма съвест, съвест пред историята си, пред хората, които загинаха, които се бориха за светло бъдеще на страната си, които се бориха за свободата на България, които се бориха за вас, за това, че вие да можете да живете в своята страна, да говорите на своя език, да можете гордо да казвате, че сте българи. А когато вие заминавате в чужбина, осъждате страната си, плюете на нея, плюете на мъките и страданията на нашите деди. Помислете какво ще мислят вашите деца, когато пораснат и изучат историята на България, те няма да ви похвалят, а  ще ви осъдят за това, че избягахте, за това, че нищо не направихте за страната, за която предите ни умираха.“

Думи на истински българин. Българин, който милее за България, като онези, за които само сме чували от бабите си. Димитър е Великденски подарък, той носи надежда за възкресение на българското, което не е повод за емиграция, а за гордост. Димитър е малкото огънче, способно да се превърне в плам, стига да му бъде дадена възможност. Възможност да научи българите в България как да обичат Родината си и как да живеят в и за нея… Димитър е едно от децата на България, разпръснати по света. И ако за тази нация има надежда, то тя е в тях. Защото те са горди да се наричат българи.