Любомир Стойчев: Людмила хвана приятелка, че краде, но и прости

2
Добави коментар
Erol1001
Erol1001

Дълги години първият съпруг на Людмила Живкова и баща на дъщеря й Жени – врачанинът Любомир Стойчев, се кри от медиите. Според допуснати до кухнята на 7-годишния му съвместен живот с щерката на Тато, инженерът, препитаващ се в момента като консултант, още навремето бил дал тържествено обещание, че каквото е видял и чул в клана Живкови, ще си остане недостъпно за широката публика. От известно време насам обаче Стойчев нарушава периодично обещанието си, явно смятайки, че вече няма от какво да се страхува и какво да губи. Преди две години излезе първата му книга – “Бацето си спомня”- седем години в семейството на Първия (Бацето е псевдоним). Сега се срещаме с втората му книга – “Обръчите около Людмила Живкова”, от която ви предлагаме откъс. През октомври 1962 г. за първи път посетих Германската демократична република (ГДР). Бях в няколкодневна командировка в Централния институт по заваръчна техника в град Хале, на река Заале. Мила не беше посещавала ГДР и реши да дойде с мен. Програмата ми беше много напрегната и през деня нямах време за разглеждане на града. Мила скучаеше, защото беше сама, но й беше интересно да скита по забележителности и магазини. През 1964 г., от октомври до декември, Мила работеше в английските държавни архиви в Лондон. По това време аз бях на курс по немски език в Лайпцигския университет.

Докато бяхме семейство, т.е. до края на 1967 г., Людмила не смени фамилното си име Стойчева с друго

Когато Мила беше в първи и втори курс на следването, по комсомолска линия им давали поръчения да изнасят политинформации и информации за вътрешното и международното положение пред отечественофронтовските квартални организации. Дали им списък с кварталите, за да си избират. Всички се натискали да изберат квартал възможно по в центъра на София. Към кварталите около София се насочвали студентите, които живеят там. Докато Мила се маела какво да избере, останали само квартали като Горубляне, Бистрица и други подобни. Тя се върна вкъщи и сподели с мен. Казах й: „Избирай Горубляне, ще те карам с колата“. За да не разберат коя е, спирах колата на някое закътано място и тя отиваше до агитпункта пеша. Събранията се провеждаха вечерно време. Мила се изхитри и използваше сводките, които баща й получаваше. Информациите й бяха изчерпателни и много интересни.

След приключване на ангажимента й от ОФ организацията изпратили до университета благодарствено писмо с молба тя да продължи да им изнася информации

Веднъж, след една сбирка у нас, вечерта като си лягахме, Мила забеляза, че от чекмеджето на нощното й шкафче липсват бижута. Тя нямаше някакви скъпи бижута, но все пак бяха бижута. Държеше ги незаключени в нощното си шкафче в спалнята, а от хола, където посрещахме гостите, се влизаше направо в спалнята. Недоумявахме, бяхме шокирани. На сбирката нямаше непознати. Решихме, колкото и да е неудобно, тя да сподели с някоя от най-близките си приятелки. След известно време тя й каза, че случайно, когато била на гости при друга нейна позната, която ние с Мила не познаваме, видяла нашата обща приятелка „X“, която също била там, да носи едно от бижутата на Мила. Положението стана много конфузно. Момичето, което я беше видяло, предложи направо да бъде разобличена. Мила се възпротиви и каза: „Нека да ги носи, аз ще си купя други“.

Наистина ситуацията беше деликатна и необичайна. Момичетата очакваха, че може би провинилата се или ще се поправи, или си е направила шега. Известно време ние не правехме сбирки у нас. На първата сбирка след инцидента Мила покани въпросната позната „X“. Останалите й бижута си стояха в нощното шкафче. Ние, запознатите със случая, наблюдавахме кой влиза в спалнята. Видяхме, че тя няколко пъти влиза уж да си оправя прическата. Към края на сбирката, когато гостите почнаха да се разотиват, аз проверих в чекмеджето и видях, че липсват още бижута. Казах веднага на Мила и на приятелката ни, която беше информирана.

Мила пак отреагира да не я изобличаваме

След като си отишли, момичето, което знаеше за случката, се обадило на въпросната „X“ и й казала, че ако не намери начин да върне бижутата, тя ще каже на цялата компания. Въпросната „X“ се разплакала и й признала, че при нея това е болестно състояние и не може да се контролира. Информираното момиче ни уведоми и ние решихме час по-скоро да организираме нова сбирка в нас и пак да поканим въпросната „X“, като й дадем възможност да влезе в спалнята, без да я наблюдаваме. Така и стана. Тя остави бижутата в чекмеджето. Но въпреки всичко се разчу за нейната слабост и много от познатите ни се дистанцираха от нея.
През януари 1981 г. Мила ми се обади и предложи да се срещнем при нея в Комитета за култура. Не уточни защо. Отидох веднага. Тя започна без предисловие. Каза, че смята, че е

добре за Жени и Деси (дъщеря ми от настоящия ми брак с Мария) да ги запознаем, докато Деси е още малка, за да расте с мисълта, че има сестра

Тогава Деси беше на две годинки, а Жени на петнадесет и три месеца. Изяви желание срещата да стане още в следващите дни, тъй като й предстоят дълги пътувания в чужбина. Предложи да се съберем при майка ми. Тя живееше със семейството на по-малката ми сестра Майя. Пожела да се срещне със семействата на всички от нашата фамилия Стойчеви. Това бяхме аз, майка ми, по-малката ми сестра Майя със съпруга си Лъчезар и двете им деца, Сашко и Миглена, по-голямата ми сестра Светла със съпруга си Киро и двете им дъщери Галя и Мая и внукът Кики. Аз попитах дали ще дойдат Иван и Малкия Тошко. Тя отговори: „Нека да решаваме за тях и твоята съпруга, след като се върна. В уговорената вечер тя и Жени дойдоха с куп подаръци за Деси и за всички присъстващи. Мила беше облечена в бели дрехи, както сме я виждали на официални мероприятия. В началото малко се позанимава с Деси, след което каза на Жени да заведе Деси в другата стая и там да си играе с нея и с донесените играчки. Всички ние останахме в хола. Веднага започна непринуден разговор, както е било преди 1967 г. Разговаряхме до полунощ. Тя се държеше съвсем естествено и отговаряше на всякакви въпроси и също задаваше много въпроси. Всички ние се интересувахме за здравословното й състояние. Разказа за диетите, които спазва.

Всички бяхме малко нащрек – ще чуем ли от нея нещо по нашумелите слухове за йоги, мистики и т.н.

Малко или повече всеки от нашата фамилия беше запознат с тази тематика. Майка ми е лекарка, голямата ми сестра е професор по психология, съпругът й е преподавател доктор по педагогика, малката ми сестра е научен работник, а съпругът й беше старши научен сътрудник. Не чухме от Мила даже една дума по тези теми. Беше стопроцентово естествена, както я познавахме във фамилията. Това беше последната ни среща.

Много хора, които се занимават с проучване на личността на Людмила Живкова, задават въпроса „сама ли е била“ в начинанията си? Задават този въпрос и на мен. Въпроса „сам ли съм“ вероятно си задава почти всеки размишляващ индивид. Разсъждавайки над него, човек има възможност да се огледа и да прецени кой с какво му влияе, помага или пречи.
Според мен Людмила никога не е била сама. Тя беше такъв тип характер и нрав, който допускаше добронамерено до себе си хората.

Любомир СТОЙЧЕВ,
откъс от книгата “Обръчите около Людмила Живкова”