Аз отказвам интервюта от принципни съображения, обаче този път бих желала да споделя в медиите свои тревоги, свързани с т.нар. трета възраст, каза пред вестник „Над 55“ миналия август режисьорката Иванка Гръбчева, която днес ненадейно си отиде от този свят.
„Моята пенсия е 241 лева. Здравословното ми състояние не е добро, поради което не съм работоспособна. Предстои поскъпване на електроенергията, отоплението, хранителните стоки и какво ли още не. Мисълта, как ще оцелея през зимния сезон, сериозно ме тревожи. За жалост, доживях време, в което хората, занимаващи се с изкуство, се превърнаха в бреме за собствената си държава.
Още с идването си на власт правителството на ГЕРБ обеща да създаде закон, с който заслужилите българи да бъдат финансово подпомагани по ясни правила. Идеята е заимствана от Италия и Франция. Законът трябваше да влезе в парламента до средата на миналата година. После от културното ведомство обявиха, че е отложен за първото полугодие на 2012 г. Преди дни се появи кратко съобщение, че в Народното събрание е внесен “Законопроект за награждаване на лица за особени заслуги към държавата и нацията”. От текста става ясно, че през месец септември депутатите ще разгледат законопроекта и през следващата година (вероятно във връзка с изборите) някои от дейците на културата (успели да оцелеят през зимния сезон) ще бъдат финансово подпомогнати от държавата.
Позволявам си да попитам: финансовото подпомагане на творците награда ли е? Могат ли управляващите и депутатите въобще да си представят как се живее с 240 лева месечно? Дали един творец не се приема за по-заслужил от друг само защото има кой да го предложи за персонална пенсия по веригата правителство – парламент?
Колко от моите колеги кинематографисти ще могат да оцелеят, докато народните избраници си изясняват кои да са безспорните заслуги към нацията, достойни да бъдат възнаграждавани подобаващо?
Въпросите ми са още много, но спирам дотук. Нямам какво да губя и нито се страхувам, нито се срамувам да говоря публично по този наболял проблем. Всъщност редно е управляващите да разберат, че става въпрос не за някакви награди, а за оцеляване.“
Тези въпроси измъчваха Гръбчева заедно със страха, с който очакваше тежката зима и тя сякаш предусети, как именно болката за всекидневното оцеляване ще изкара хората на улиците.
Тя така и не получи финансова помощ от държавата. Иначе режисьоарката бе известна като усмихнат и лъчезарен човек. “Престанах да се страхувам от старостта и се почувствах свободна, казва тя в навечерието на 65-ата си годишнина. Осъзнах, че сега разполагам със себе си ,свикнах да живея спокойно и да ценя тишината около себе си. Усвоих компютърни умения и упражнявам немския си език с преводи на приказки. С една дума, предпочитам да гледам позитивно на света около мен и това ми помага да се справям с несгодите. Аз обичам живота и въпреки изпитанията му се радвам. Трябва да се усмихваме, нали”, твърди тя.
Известната с филмите си „Войната на таралежите“, „Изпити по никое време“ , “Жребият”, но и с партизанските си филми Гръбчева, сама е от антифашистки род, с което се гордее. Майка й е легендарната партизанка Митка Гръбчева. Около смъртта й през 1993 г. се носят всякакви слухове. Твърди се, че се е самоубила, разочарована от промените след 10 ноември 1989 г. Изпила над 100 хапчета и държала зареден пистолет до леглото си за всеки случай. Друг слух, който режисьорката упорито отрича, я свързва в любовни отношения с Гиньо Ганев. Тя твърди, че са само приятели./БЛИЦ
