Делиормански кон

12
Добави коментар
davis
davis

 
1
2
3
4
5

(10 гласа, оценка 4.50 от 5)

Делиорманският кон в миналото  се е отглеждал в Лудогорието. Славата му е прехвърляла границите на нашата страна. Делиорманският кон е бил един от най-търсените на Балканския полуостров и в цялата турска империя.

Лудогорието (Делиорманът) обхваща голям дял от Североизточна България между Дунав, Бели Лом, Провадийска река и Добруджа. Най-високата част на областта е Лудогорското плато с надморска височина 250-350 м, наклонено към север и североизток. В тази посока надморската височина постепенно намалява, за да достигне при Дунав около 50 м. Климатът е умереноконтинентален – лятото е сухо и горещо, а зимата сурова и студена. Някога тази област е била покрита с трудно проходими вековни гори, откъдето е получила и името си Делиорман – „дива гора“ или „вековна гора“.

Делиорманският кон има изравнени телесни форми и е примитивна напълно местна форма коне, продукт на специфичните местни екологични, теренни, почвени, климатични, растителни, развъдни и други условия.

Главата на делиорманския кон е типична, различаваща се от типа на арабския кон. Тя е дълга, масивна, със силно развити лицеви части, с дълги челюсти и с напълно права профилна линия. Очите са живи, малки и леко изпъкнали. Ушите са по-скоро дълги, отколкото къси, с широки основи, поставени различно. Ганашите са широки и груби. Гривата на челото и шията е дълга и буйна и често закрива очите. Шията е средно дълга, понякога слабо замускулена и коне с такава шия държат главата си близо до земята. Холката е относително ниска варира от 120 до 139 см. Гърбът е широк и се възвишава постепенно от основата на холката към крупата. Крупата е леко надстроена, широка и силно свлечена. Опашката е ниско поставена, добре окосмена и дълга – често достига земята. Дължината на гърдите е съразмерна с дължината на трупа, а дълбочината им е задоволителна. Крайниците имат изключително здрави стави и копита. Характерно за делиорманския кон е енергичното и високо повдигане на предните крака по време на движение. Най-често се срещат коне с кестеняв цвят на косъма. Една от типичните особености на делиорманския кон, която се забелязва при почти всички индивиди, е черната гръбна линия, започваща от върха на холката и достигаща опашката, широка 2-3 см.

Примитивните местни делиормански коне са били отглеждани табунно от столетия насам в т.нар. хергелета, където изкуственият подбор е бил сведен до минимум. При тези условия за възпроизводство оставало най-жизненото потомство. Стадата са били съставени от около 30-70 кобили и един жребец и почти целогодишно са бродили из горите и пасищата, осигурявайки сами прехраната си. През студените зимни нощи са били подслонявани в открити заслони, а когото е имало голяма снежна покривка, са получавали по малко слама. Ако снегът не е бил много дълбок, хергелетата са се пущали навън, при което конете са изравяли с крак под снежната покривка клонки, шума или трева. Делиорманският кон се е отличавал с изключителна невзискателност към условията за живот, като в същото време е притежавал необикновена издръжливост и енергия по време на препускане или на работа, въпреки че е бил използван повече за впряг, отколкото за езда. Този кон е бърз и с жив темперамент. Старите традиции за тренинг и изпитване на т.н. юрукчийски коне са утвърдили у делиорманския кон голяма издръжливост за бягане на дълги разстояние. Разстояние от 6 км пробягва за 8 мин., а впрегната конска двойка с товар около 650 кг изминава разстояние 35 км в непрекъснат тръс за 2,5 часа без особена видима умора. Използването на конете за впряг, вършитба и др. започва след навършването на 4-годишна възраст и продължава често до 20-25 години. Почти не боледуват. Кобилите раждат по едно малко обикновено през май – то често се ражда и се отглежда без никакви грижи от страна на човека.

Качествата му на непретенциозен, издръжлив и пригоден за различни видове работа са запазили делиорманския кон няколко десетилетия след Освобождението в чисто състояние. Сравнително по-късно започнало кръстосването му с арабски и по-късно с източнобългарски жребци.

Както вече знаем, делиорманският кон се смята за изчезнал от нашата страна.

ПредишнаКаракачански конСледващаХановерска порода коне