Посветено на всички, които
ще кажат:
„Това не се
отнася до мене!“
–
Кой си ти? – попита го Дяволът…
–
Аз съм плебей по рождение и всички
дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна
земята и колко са нещастни хората!
Това
говореше млад момък, с изправено чело и
стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата –
висока стълба от бял мрамор с розови жилки.
Погледът му бе стрелнат в далечината, дето
като мътни вълни на придошла река шумяха
сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха,
кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни
ръце, гръм от негодувание и яростни викове
разлюляваха въздуха и ехото замираше
бавно, тържествено като далечни топовни
гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци
жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно
се изрязваха на общия сив фон. Идеше
някакъв старец, приведен ниско доземи,
сякаш търсеше изгубената си младост. За
дрипавата му дреха се държеше босоного
момиченце, и гледаше високата стълба с
кротки, сини като метличина очи. Гледаше и
се усмихваше. А след тях идеха все одрипели,
сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната,
погребална песен. Някой остро свиреше с
уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се
смееше високо, дрезгаво, а в очите му
гореше безумие.
–
Аз съм плебей по рождение и всички
дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е
земята и колко са нещастни хората! О, вие
там горе, вие…
Това
говореше млад момък, с изправено чело и
стиснати в закана юмруци.
–
Вие мразите ония горе? – попита дяволът и
лукаво се приведе към момъка.
–
О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе.
Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми,
зарад моите братя, които имат лица, жълти
като пясък, които стенат по-зловещо от
декемврийските виелици! Виж голите им
кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще
отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът
се усмихна:
–
Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма
да ги предам.
–
Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те
подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз
съм готов да сложа главата си.
Дяволът
пак се усмихна:
–
О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти
само слуха си!
–
Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо
не чуя, нека…
–
Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му
стори път. – Мини!
Момъкът
се затече, наведнъж прекрачи три стъпала,
но косматата ръка на Дявола го дръпна:
–
Стига! Спри да чуеш как стенат там доле
твоите братя!
Момъкът
спря и се вслуша:
–
Странно, защо те започнаха изведнъж да
пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… –
И той пак се затече.
Дяволът
пак го спря:
–
За да минеш още три стъпала, аз искам очите
ти!
Момъкът
отчаяно махна ръка.
–
Но тогава аз няма да мога да виждам нито
своите братя, нито тия, на които отивам да
отмъстя!
Дяволът:
–
Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много
по-хубави очи!
Момъкът
мина още три стъпала и се вгледа надоле.
Дяволът му напомни:
–
Виж голите им кървави меса.
–
Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха
да се облекат толкоз хубаво! А вместо
кървави рани те са обкичени с чудно алени
рози!
През
всеки три стъпала Дяволът взимаше своя
малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше
с готовност всичко, стига да стигне там и
да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове!
Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и
той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад
братята си!
–
Аз съм плебей по рождение и всички
дрипльовци…
–
Млади момко, едно стъпало още! Само още
едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги
за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми
сърцето и паметта си.
Момъкът
махна ръка:
–
Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът
се засмя гърлесто, авторитетно:
–
Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в
замяна златно сърце и нова памет! Ако не
приемеш, ти никога няма да минеш туй
стъпало, никога няма да отмъстиш за
братята си – тия, които имат лица като пясък
и стенат по-зловещо от декемврийските
виелици.
Юношата
погледна зелените иронични очи на Дявола:
–
Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш
всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият!… Но?
Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът
се замисли, черна сянка легна на лицето му,
по сбръчканото чело се отрониха мътни
капки пот, той гневно сви юмруци и процеди
през зъби:
–
Да бъде! Вземи ги!
…И
като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил
черни коси, той мина последното стъпало.
Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето
му грейна усмивка, очите му заблестяха с
тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той
погледна пируващите князе, погледна доле,
дето ревеше и проклинаше сивата дрипава
тълпа. Погледна, но нито един мускул не
трепна по лицето му: то бе светло, весело,
доволно. Той виждаше доле празнично
облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
–
Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита
Дяволът.
–
Аз съм принц по рождение и боговете ми са
братя! О, колко красива е земята и колко са
щастливи хората!