На 9 юли вдовицата на Гунди ще навърши 70 години. Тя е бивша волейболистка. Завършила е английска филология и е работила дълги години в БНТ. Сега е пенсионерка. Синът й Андрей Аспарухов, който беше футболист и спортен журналист, живее в Бостън заедно със съпругата си Изабела, дъщеря на футболната легенда Павел Панов. Разговаряме с нея в навечерието на най-злокобната дата в нейния живот и на любителите на спорта – 30 юни. На този ден през 1971 г. загива Георги Аспарухов (Гунди) в автомобилна катастрофа край прохода Витиня. Заедно с него си отива и Никола Котков. През 1999 г. Гунди е обявен посмъртно за най-добър футболист на България за 20 век.- Планира ли се нещо по-специално за този 30 юни?
– Аз нищо. Обикновено Стоян Хранов, председателят на Спортно сдружение “Левски”, е организатор. Той е човек, който никога не забравя. Много са активни и от фенклуба “Гунди”. Общо взето, вече мразя да съм на гробища, толкова много съм ходила, че вече ми е непосилно, но, разбира се, пак ще отида. Ходя на църква, паля свещи, кандилце, но какво да търся на гробищата…
Добре е, че последните две-три години няма покушения над гроба на Георги, иначе преди ги имаше много. Гробът му беше и подпалван дори
– Може би вече по инерция връщаш лентата на събитията от 1971-ва назад?
– Просто се чудя, толкова години минаха и все е едно и също. Този черен ден, 30 юни, ми е направо гаден. Вече съвсем без да искам, си спомням какво се е случвало, как с Георги си пихме кафето сутринта, как ми каза, че няма да ме закара днес на работа, защото “трябва да се научиш да си ходиш сама с трамвая”. Ей такива елементарни делнични неща… Ние сутрин винаги пиехме кафе, след като вече бяхме закарали Андрей, сина ни, на детска градина. Така беше и този… последен за нас ден. Освен че е минало много време, аз чувам толкова спомени в кавички от хора, че понякога се питам аз познавала ли съм го този човек. Чувам много фантасмагории, много. Но ми се струва, че хората го правят повече от любов. Искат да се докоснат до него по някакъв си начин и аз не се ядосвам. Дори да са измислени приятели, важното е, че не го забравят. За мен това е много важно, хората да не го забравят и може би затова се съгласявам да давам интервюта. Вече няма какво ново да разказвам, това е толкова пъти повтаряна история. За мен той е феномен. Фактът, че има все още и такива, които го мразят толкова години след смъртта му, говори, че е бил наистина необикновен.
– Самият факт, че дори един Христо Стоичков се сравнява с него…
– Не искам да говоря на темата Христо Стоичков. Поначало смятам, че сравнението у нас е опасна работа. Възбуждат се долни страсти. Не ми е приятно, когато в клубните войни, каквито се водят непрекъснато, замесват името на Георги по кален начин. Тогава много ме боли. Имайки предвид, че той беше много деликатен, много толерантен човек, някак си никак не заслужава да се пипа с мръсни ръце.
– Ти представяш ли си го днес, на стадиона, сред футболните фенове?
– Не.
Аз го сънувам прошарен, но млад. Не мога да си го представя остарял
В моите очи е млад, усмихнат, с трапчинка на лявата буза. Един път сънувах, че той звъни на вратата и като му отворих, той не ме позна, попита Лита вкъщи ли е? Събудих се и плаках много дълго. И си казвам, хубаво, като отида и аз на оня свят, ще ме познае ли, или не.
– А ако беше пенсионер като теб, как щеше да се чувства?
– Първото, което си мисля, е, че ако беше жив, синът ни Андрей нямаше да е в Америка. Къщата ни щеше да бъде пълна с много приятели, много народ щеше да влиза и излиза. Той нямаше да се тика в управителни органи, да се прави на велик, не знам. Животът ми с Георги беше страшно хубав и много кратък.
– Колко години бяхте заедно?
– О, бяхме 8 години семейни и 4 години гаджета. Когато ме питат млади хора колко години сме били гаджета и им казвам 4 години, допълвам, че при нас в онова време това означаваше много чиста, платонична любов. Всъщност аз за първи път го видях в залата на стадион “Васил Левски”. Имаше мачове от градското първенство за юноши по волейбол и той играеше. Беше 1950 и някоя… А аз бях в 8-и редовен клас в Английската гимназия. Много ми е смешно, когато чувам за бурния живот на Георги.
Мили Боже, та той нямаше никакво време за бурен живот
Той си отиде твърде рано, на 28 години, за да се развихри. Неговият живот беше посветен на футбола, тогава беше времето на дългите лагер-школи или в националния отбор, или в клуба, ние нямахме време дори да се скараме.
– А с Никола Котков те сравнително късно станаха приятели, нали?
– Най-близките приятели на Георги бяха Сашо Костов и Иван Вуцов. Много близък ни беше и Бобата Жечев, ето, живеем в една кооперация и до днес. С Котков не сме били семейни приятели. Но Георги го харесваше като футболист много. Посетихме един път Троянския манастир заедно, но не сме си гостували по къщите както с другите. Те си паснаха в отбора. Имам предвид националния отбор и когато Котков дойде при “сините”.
– А защо точно с него Гунди тръгва за мача във Враца?
– Не, не. Георги не го е канил, а просто им е било наредено да отидат двамата във Враца. Георги беше наказан за един мач за Купата, а Котков не знам защо също нямаше да играе и са ги изпратили от ръководството на “Левски” за юбилейния мач във Враца.
– А какво знаеш повече за отказа на Ванга да приеме Гунди? Говори се, че това е било явен знак, че ще му се случи нещо непоправимо…
– Нищо не мога да говоря за Ванга. Георги не искаше нищо да ми каже. Веднъж ми каза, че му е гледала, друг път, че не е. Вуцов може би знае. Това не ме интересува, с какво може да помогне – с нищо!
– А с “Милан” как се случиха нещата? Какъв пропуснат шанс!…
– Всички го знаят. Бяхме в Милано и получихме устно покана Георги да заиграе в “Милан”. Преговаряхме с ръководството на “Милан” в хотела, в който бяхме отседнали, аз превеждах. Беше на сутринта, след мача, преди да отпътуваме. Дойдоха с много изгодна оферта, да поканят Георги да остане без паспорт, да бъдем един вид като емигранти, тъй като на официалното им запитване са им отговорили, че България не продава спортисти. Ние не бяхме готови за такова нещо. Това означаваше да пострадат всичките ни близки. Кой е очаквал, че ще дойде демокрацията и у нас.
Но аз пак казвам, че Георги е бил феноменален,
за да може в една затворена България, в една клетка, с толкова малко мачове навън, да бъде толкова високо оценен от световната футболна общественост.
– Следващите бяха късметлии…
– Стоичков е голямо име, направи блестяща кариера, аз си харесвам много и Митко Бербатов. И смятам, че отлично си защитава името – интелигентен, възпитан, голям. И бих искала още да има като него. Дано. Мисля си, че ако Георги беше жив, много щеше да му се радва. Той имаше много специални чувства към младите играчи. Разказваше ми за тях, искаше да им бъде пример, което означава, че не е имал комплекси. Жалко, че днес никой не ми прилича на него.
– Дали би станал треньор?
– Не знам. Може би. Имаше какво да покаже. Но той все си говореше, че иска да бъде учител по физкултура.
– Реагирала си много остро относно идеята за евентуална смяна на името на стадион “Георги Аспарухов”. Наистина ли вярваш, че е възможно подобно безобразие?
– Като чух за смяната на името, полудях. Сърцето ме заболя. Най-малко Георги заслужава подобно неуважение. По-добре да не бяха кръщавали стадиона на негово име. “Левски” не трябва ли да държи на достойнството си!
– Как намираш състоянието на днешния ПФК “Левски”?
– Не го намирам, но ще го търся. Тази година дано се съвземе. Вярвам на Наско Сираков, бива го като ръководител,
но, за съжаление, “Левски” вече не се различава от другите отбори. Посредствено, незапомнящо се отборче
Ще си призная, че много ми харесва стадионът днес без сектор “А”. И без това не могат да го напълнят.
– Синът ти Андрей как е в Бостън?
– Много добре, занимава се активно с футболната си школа, която е за деца и юноши. Реализира се пълноценно. Съпругата му Изабела пък прави научна кариера. Сега родителите на Изабела Павел Панов и съпругата му ще отидат да ги видят, така че ще имам пряк хабер, но да живеят компютрите – непрекъснато се свързваме по скайп, по мрежата, засега съм спокойна за тях.
Елена КОЦЕВА
