Култовият актьор Ириней Константинов е роден на 23 март 1949 г. в София. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Гриша Островски. След дипломирането си играе на сцената на Варненския театър до 1976 г. Оттам-нататък работи в „Сълза и смях”, а от 1984-а, та до днес – в Театър „София”. От юли 2008 г. е и директор на трупата. Снимал се е в десетки филми, сред които „Петимата от Моби Дик”, „Зарево над Драва” „Трите смъртни гряха”, „Борис І” и др. Владее френски език, езда, фехтовка, сърф, плуване и ски. Единствено пред „ШОУ” позабравеният в последно време от медиите, но не и от феновете си актьор, разбулва доста тайни от бурния си живот, от „кухнята” на Храма на Мелпомена, откъдето се носят не само вкусни аромати, спомня си и за незабравимата Паша Христова, Георги Парцалев, Гришата Вачков и други корифеи на някогашния ни елит.
– През 1995 г. участваш във филма „Полицаи и престъпници: Голямата ченгеджийница”. Като актьор и като гражданин на Република България, как преценяш съвременната ситуация в страната – по-голяма или по-малка „ченгеджийница” сме станали оттогава досега?
– Не е нужно като актьор да си представям ситуацията, аз си я представям като човек. А това, за което се говори – а то излезе наяве, като че ли се върна оня стар страх по-тихо да говорим, а това беше наследено от баща ми, от чичовците ми – по-тихо да говорим, за да не ни чуят…
– Снимаш се и в тв филма „Живей опасно” /1990/. Един актьор като теб – вече на 64 г., как живее – опасно, нормално, лежерно, домошарски или по друг начин?
– Не мога да кажа, че живея опасно, но пък в противен случай животът е скучен. Имам толкова много работа и имам чувството като че ли годините не са минали и не са дали отпечатък. Поддържам духа си, поддържам тялото си и не мога да кажа, че животът ми е спокоен и нормален. Но пък да се вардим от опасностите /смях/…
– Имаш специфична бенка от лявата страна на лицето си, която те отличава от останалите актьори. Виждаш ли някакъв генетично заложен смисъл в нея, Божия закрила, отличителен белег?
– Ако е така, не съм го разбрал /бурен смях/. И Робърт де Ниро има бенка, но неговата е къде-къде по-голяма от моята. И ако това е знак, значи има някаква връзка с Бог. Винаги бенката е била част от чара ми и аз много си я харесвам,
момичетата винаги са се закачали с мен по повод тая бенка
– Като директор на театър „София” получаваш награда „Икар” за най-добре управляван столичен театър. Във Фейсбук дори е записано: „Логично е човек, който си е подредил разкошно къщата в полите на Витоша, да е подредил и театъра, който му е поверен”. А едно позорище, както казват братята сърби за подобна институция, е твърде трудно за „дирижиране”, особено в България. Много твои колеги се издъниха, то и културното ни министерство често дава на заден ход. Ти как се справяш?
– Ами гледам си работата. Това не се учи. Театърът е като голяма къща. Въпросът е главата на човек да му е подредена, да знае какво иска, какви цели и вкус има. Не може два месеца да се отдадеш на политиката и в същото време да се грижиш за театъра си, както правят някои. Имам и един разкошен състав в театъра, който е, слава Богу, дисциплиниран.
– А с интригантите как се справяш? Това е плевел, който трудно се изскубва сред хората?
– Тия работи не вървят при мен – казвам им го право в очите. Виждал съм го няколко пъти.
– Да се върнем към миналото ти, осеяно с толкова много превратности. Кръстен си на архимандрит Ириней, зверски убит през 1944 г. Имаш трудно детство. Едва през 1960 г. баща ти получава извинение от един генерал: „Борисе, извинявай, станало е грешка! Ти си бил много добър човек!”. А ти самият лесно ли прощаваш грешките на близките си?
– Чичо си Ириней не го помня, защото изчезна безследно през 1944 г. Детството мина и замина, по-добре да не се завръщам към него… Аз не съм злопаметен. Иван Радоев има една хубава фраза: „Не се прощава, но се надживява!”. Гадостта няма как да се избегне, но трябва да останеш над нея и да вървиш нататък. Иначе злобата, омразата те връща назад, съсипва те. Прошката дава благородство.
– Житейският ти път преминава под знака на „четворката”, което означава, че при теб никога и нищо не става лесно и трябва да си носиш кръста. Сам казваш, че неведнъж се е случвало съдбата да ти подаде ръка. Кои са били най-рисковите моменти в живота ти досега?
– Имал съм много характерни случки в живота. Да тръгнем от юношеството ми – вкараха ме в Трудова повинност /Трудови войски, известни още като Строителни войски/ в Бухово. Още същата вечер “старите кокали” ме пребиха от бой, но Господ ме запази. Не съм отмъстителен човек,
но след това си го върнах на тоя, дето ме би…
– Снимал си се с доста корифеи на българското кино и театър. С кои от тях са най-невероятните ти спомени?
– С Парцалев – той беше един изключително незлоблив човек и безкрайно талантлив, с Невена Коканова, Бог да ги прости… С Невена снимахме в благоевградския край „Трите смъртни гряха”, когато почина съпругът й Любчо Шарланджиев, а тя довърши филма!… С Пацо пък сме си партнирали в „Моби Дик”, с Наум Шопов – в „Партньора”, невероятни спомени имам и с него. С Гец, с Гришата Вачков – по-популярен човек от него не си спомням. Той минаваше като месия през улиците. Замотахме се в един пазар в Благоевград и нямаше човек, който да не се докосне с него. Със Стефан Данаилов, с Коста Цонев, с много хора…
– Участвал си в стотици представления, на шега казваш, че само в Темната дупка и на Айфеловата кула не си се изявявал. Играеш дори на… нива в разградско село, за да стимулираш бригада от жетвари. Колко пъти си се “повреждал”, или иначе казано – си имал трудови злополуки?
– Общо взето, аз владея тялото си, винаги съм бил всеотдаен, обичал съм да се търкалям на сцената. Но, спомням си, в един летен ден като днешния, на площада в Пловдив, „Щурците” имаха концерт и се срещнахме с тях. Вечерта имах чувството, че ще умра. Явно бях получил слънчев удар, но в името на това да мине представлението, всичко се преодолява – забравяш болката, излизаш и играеш.
Актьорът е едно невероятно животно –
тая природа се тренира дълги години, за да се стигне до невероятното оцеляване при всякакви ситуации.
– Подаваш ръка на брутално изгонената от новия директор на Сатирата Калин Сърменов актриса Мария Статулова. Как ще коментираш този позорен факт?
– Всеки е възпитан дотолкова, че да прави едно или друго нещо, а по-скоро – да не го прави. Всеки може да си подреди състав, но начинът, по който си освобождаваш видни хора… Не може един колега да нарече другия… мързелив! Такава дума не може да съществува в речника между артисти.
– Имаш една хубава мисъл – „Стръв за живот”. Какво е стръвта и какво е животът за теб?
– Това е желание за живот, иначе стръвта е част от това, с което се хваща рибата /смях/. А аз иначе имам стръв за живот още от сутринта, така се втурвам в деня, във времето си, в работата си. Често отивам в гората, правя си моите километри и тичане – така се зареждам до вечерта. Това е стръвта, искам всеки ден да ми се случват неща, за да мога да отдавам енергията си. Това е смисълът, иначе другото е застой на тялото, на душата, на мисълта…
– Как гледаш на смъртта? Толкоз много твои колеги, почти набори, се споминаха в последните години. Това плаши ли те или не?
– Всички ни плаши смъртта. Това ме натъжава по-скоро – че смъртта застигна тия прекрасни колеги. Но има си съдба, има си карма… Това е животът!
Едно интервю на Георги АНДОНОВ
