Едно от емблематичните лица на спортната журналистика – Свобода Маданска – работи в БНТ от 1994 г. По професия обаче тя е кинезитерапевт. Следването в Националната спортна академия я свърза с треньора Михаил Мадански, сега селекционер на младежкия национален отбор по футбол. Двамата имат дъщеря Николета, която избира професията на майка си и също работи в телевизия. Специално за в. “Доктор” Свобода Маданска разкри своята житейска философия и начин на живот, благодарение на които се радва на отлично здраве.
– Свобода, как поддържаш здравето си, за да изглеждаш така сияеща на екрана?
– Разбрах, че за да съм физически здрава, много по-важно е да поддържам душевното си здраве – да се чувствам свободна и да се зареждам с положителни емоции. Житейският ми опит ме научи да изключвам негативизма около мен. Като мисля позитивно и се радвам на положителни емоции, отключвам онези процеси в организма, които допринасят да съм физически здрава. Обичам да се движа – да тичам в пресечена местност, на стадион или в гора; обичам туризма, обичам да плувам. Независимо с кое от тези неща се занимавам, си налагам да мисля само за хубави неща. Това е равносилно на яденето на шоколад и ме зарежда положително.
– Лежала ли си някога в болница?
– Да чукна на дърво, не ми се е налагало, освен за две операции в детството – от апендицит и след падане от мотоциклет. Баща ми, Бог да го прости, ме повози на мотор. Разви по-висока скорост и в момента, в който усетих, че летя, моторът поднесе и паднахме. Отървах се със счупване на крака. Оперираха ме в болницата в Плевен, моя роден град. Казаха, че съм се държала много мъжки. Споменът ми е от белите стени в стаята, от контакта с хирурга и с персонала. Не усетих кога мина всичко. Най-много пет дни лежах в болницата.
– Явно костта е била доста натрошена, щом се е наложила операция, а и белегът под коляното ти е голям?
– Да, имаше и метални пластини, които останаха в крака ми. Белегът е видим, повече от 10 см, но не се притеснявам от него. Над 30 години са минали от операцията и нямам проблеми. Тогава ме притесняваше повече, че влизам в болнично заведение, отколкото, че съм си счупила крака. Като дете бях луда глава и играех повече с момчетата.
– Как се лекуваш от настинка или грип?
– Майка ми работеше като медицинска сестра и може би затова с брат ми не познавахме какво са лекарства, доктори, болници. Тя ни лекуваше чрез бабините рецепти. Предпочиташе да използва методи с естествени продукти – чай, лимон, мед, морска сол, компреси. Така се справяше с нормалните детски болести. Аз и сега не пия лекарства, дори за главоболие. Непременно искам да споделя една моя изпитана рецепта при настинка и обща отпадналост. Изсипвам цял пакет от 500 мг морска сол в леген, отгоре заливам с три литра вряла вода. Краката трябва да се поставят вътре, но в началото се потапят за кратко, докато се адаптират към горещата вода. Накрая ходилата се потапят изцяло. Не е много приятно, усещат се дори болки. Когато вече спокойно държиш краката си в легена, изсипваш още литър и половина гореща вода, като внимаваш да не се изгориш. Това продължава 20 минути.
През това време пиеш горещ билков чай с мед, за да се ускори потенето и изхвърлянето на вирусите и токсините. Когато извадиш краката от водата, обуваш не памучни, а вълнени чорапи. Лягаш и се завиваш с поне 2-3 одеяла, ако може и през глава. Тогава започва нечовешко потене, избива пот дори на главата. После много бързо вземаш душ и се преобличаш.
След половин час обаче няма и следа от простудата
или от вирусното заболяване. Изчезва и отпадналостта, дори когато е следствие от преумора.
– Каква професия си беше избрала в детството?
– Като дете мечтаех да стана лекар. Подготвях се сериозно, ходех на кандидатстудентски курс по биология. Неочаквано въведоха и изпит по химия, а това не беше от любимите ми предмети и предреши нещата. Друг въпрос е, че завърших със златен медал и с отличен по всички предмети. Но аз съм максималист и не бях убедена, че ще се справя с химията. Тогава реших да кандидатствам нещо близко до медицината – кинезитерапия. Тя беше нова и модерна специалност, която тогава се учеше само в Националната спортна академия. Впоследствие я въведоха и в медицинските институти.
– Работила ли си някога като кинезитерапевт?
– За съжаление, не. Изкарах само тримесечна практика в Института за лечение на чужди граждани до Окръжна болница. Така приключих с кинезитерапията, въпреки че се дипломирах с пълно отличие. Започнах аспирантура в НСА на съвсем друга тема – “Човекът и неговия мозък”, която касаеше физическата култура за развитието на децата. Тази аспирантура предопредели бъдещето ми. Трябваше да имам упражнения и лекции със студенти. Преподавателската работа ми хареса. Спечелих след това конкурс за преподавател в Свободния университет, трети конкурс в психофизиологична лаборатория. През 1994 г. дойде и конкурсът в БНТ, който пък свърза живота ми със спортната журналистика.
– Правиш ли си психотренинг, преди да застанеш пред камера?
– Сега не. В първите години ми трябваше известно време да се успокоя. И то е съвсем нормално. Адреналинът се вдига дотолкова, че понякога си усещаш сърцето как бие.
Всички, които застават за първи път пред камера,
изпитват притеснение, което те оставя без въздух. Или го преодоляваш, или никога не успяваш. Бях свидетел, когато дойдох в телевизията, как две колежки не успяха да се справят с притеснението. На мен много ми помогна това, че спортувам. Така мога да контролирам дишането си, движенията си и ритъма на говорене, за да прочета текста или да направя интервю в ефир.
– Какво си тренирала?
– Като при всички деца, които са имали възможността да бъдат повече на село при баба и дядо, ваканциите ми минаваха в игри – повече от 10 часа на ден. Като ученичка тренирах хандбал, волейбол, лека атлетика. Всеки божи ден бях на някакви тренировки. Преминавах от един в друг спорт. Когато ме приеха да следвам в НСА, освен отличната оценка по биология, получих от 5,50 нагоре на всички спортни дисциплини. Спортът винаги ми е помагал и продължава да ми помага. Преди да дойда в телевизията през 1994 г., преподавах в Библиотекарския институт и се учудих как момичета на по 18-19 години нямат отношение към спорта. Идваха в началото без желание в часовете по спорт. Като разговарях с тях, те споделиха, че искат да тренират телата си и да изглеждат добре, но не им допадаха упражненията. Тогава от ръководството на института ми разрешиха часовете да се трансформират в туризъм. Така започнахме да ходим на походи в планината и нямаше отсъстващи студенти. Всеки човек трябва да си намери подходящата форма на движение, защото всички имат нужда – от децата до възрастните. Но да го правят с желание. Имам приятни впечатления от възрастните хора в един хоспис, близо до моя дом. Наблюдавам как хора над 70 г. правят упражнения на открито. Велико нещо е движението, под каквато и форма, на каквато и възраст да е. То заедно с позитивното мислене стои в основата на здравето. Движението е алтернативата на ежедневното пиене на шепа лекарства.
– Колко пъти в седмицата спортуваш?
– От седем дни поне в пет спортувам. Харесвам базата на Националната спортна академия, където тичам. Учудена съм колко много хора, дори цели семейства ползват базата и дават невероятен пример на децата си. Обичам да плувам. Зимата ходя на ски. Освен това имам куче и ежедневно тичам с него в гората на Лозенската планина. Невероятна природа, хубав въздух, зеленина.
– Ходиш ли на профилактични прегледи?
– Ходя веднъж в годината. Но когато бях по-млада, смятах, че няма защо да се преглеждам, след като нямам оплаквания. Сега смятам, че е задължително човек да си прави профилактични прегледи, най-малкото за успокоение. Горда съм, че не съм била в болница за някакъв сериозен здравословен проблем, както и това, че никога не съм ходила на зъболекар. Това е феномен, който говори колко важна е наследствеността.
Мара КАЛЧЕВА
