Благодаря ти, дядо!
Той е силен. Мъж. Преди години мислех, че няма друг с толкова тежка ръка. Беше висок, работеше от сутрин до вечер – бригадир на тракторна бригада. Справяше се с живота някак спокойно, но и без да му дава право на коментар. Построил бе дом за семейството си. Дом, в който аз отивах с желание всяко лято. Дом, в който всеки дошъл можеше да усети любовта и грижата. Дом, в който ухаеше на топли курабийки, пържени картофки, сок от рози… Дом, в който срещнах първите трепети на любовта, опитах първата си цигара, споделях първите си тинейджърски трепети. Домът на моето на детство. На баба и дядо.
Сега, когато баба я няма (почина преди повече от 15 години), домът е някак пуст и тих. Ароматът на вкусни манджички се е сменил с аромат на нафталин (с него гоним молците от китеници и одеала, натрупани от баба за мен, като чеиз), а високият силен мъж ме посреща, привел рамене, отслабнал, тъжен и сам. Целува ме за добре дошла, а ръката му трепери. Но погледът е това, което наистина ме сломява. Силата му за живот е отстъпила място на безсилието, наложено му от годините, болежките, разочарованията. Разочарованията на остаряването, което му се налага да изживее. Сам, на километри от любимите си хора, пазещ дома – албум от спомени, от набезите на нагли крадци. Единствената му радост е да чуе как входната врата се отваря. През деня сяда рано на пейката отвън и гледа минаващия край него град. Град, от който почти нищо вече не е останало. Защото, разбира се, няма работа.
Град, в който младите хора се броят на пръсти, а старите остават все по-малко. Град, който живее само в събота – денят на пазара. Тогава и млади, и стари обличат новите си дрехи, за да ги разходят по чаршията, сядат по кафенетата, кацнали по дължината на централната улица, и обменят мисли, новини, спомени. Събират сили да доживеят до другата събота. Тук-там се чува английска реч от чужденците, решили да потърсят спокойствие и добри старини в една чужда, но евтина за тях държава. Те са истинска благословия за собствениците на магазини, защото съботното им пазаруване е достатъчно да покрият седмичните си липси.
И дядо понякога излиза в събота. Когато някой от нас е там. За да изпие чаша бира. Това е наградата му за годините на усилен труд, бригадирстване, безсънните нощи по пътищата на страната. Но той не се оплаква. Въпреки сълзите, които се прокрадват в очите му, когато ни изпраща, не спира да бъде духовит и да се грижи за нас. Винаги, когато отида, има някоя изненада за мен. Казва, че ако той не събере лев-два за мен, кой друг ще го направи… Няма значение, че се лишава от храна, от лекарства. И съветва: „Ти сега като работиш, събирай си пари, не ги харчи за глупости. После като ти потрябват, ще имаш… Иначе откъде ще ги вземеш!“ И изпраща поздрави на мъжа до мен. Моят дядо. Въпреки прегърбените рамене, той все още е основата на моето малко семейство. Благодаря ти, дядо. За хубавото детство, за радостите, за споделените мигове, за любовта, за това, че те има.
Надявам се един ден, когато моите коси побелеят, а раменете ми бавно се попрегърбят под тежестта на годините, и аз да бъда нечия здрава основа.
