– Г-н Пенчев, има ли толкова тайни в българската история, за да се подхранва серията „Старобългарски загадки“?
– Не съм историк и не претендирам да бъда такъв. Опитвам се да пиша криминални истории, като за фон използвам българската история от девети век. Книгите са криминале, в което има преплетена историческа тематика. Нищо повече. Иначе във всяка история, включително и в българската, има много непознати моменти и подробности, които при желание дават възможност за разказването им. Колкото повече чета, толкова повече установявам колко малко знаем за собствената си история. Поне при мен се получава така. За жалост няма никакви български хроники от Първото българско царство и за събитията тогава трябва да се ползват други източници, най-често византийски, от които само можем да предполагаме какво точно се е случило и които често са силно изопачени. Но за мен същността не беше в това. Много по-интересно и трудно ми беше да си представя как са живели обикновените хора тогава – извън чисто историческите събития. Какво са яли, какво са пили, как са се обличали, защо са правели едно или друго нещо. В Плиска, първата българска столица, са намерени останки от няколко работилници, една от която е била за стъкло. Това значи, че през девети век в България се е правело стъкло, което мен лично силно ме изненада.
– Нещо по-вълнуващо? – Най-интересна ми беше историята за чашата от черепа на император Никифор. Всички знаем историята за нея – как хан Крум му отрязва главата и прави от нея чаша Въпросът е защо се случва това. Всъщност хан Крум не е някакъв дивак, който прави чаша от черепа на врага си, за да се гаври с него. Става въпрос за древни вярвания и култове, според които в тялото на всеки човек има мистична сила, или духовна енергия, наречете го както искате. На изток тя е известна като прана, ки, чи, ци, на други места – като мана. У нас е била известна под името оренда. Идеята е, че тази сила се намира в кръвта и главата на човек. И ако искаш да се домогнеш до нея, трябва да пиеш от кръвта на врага си или още по-добре, да си направиш чаша от черепа му. Затова хан Крум използва по този начин главата на Никифор. Взимайки силата на победения от теб човек, получаваш и силата на всички негови противници, които той е надвил. Затова колкото по-високопоставена или притежаваща някакви специални умения е жертвата, толкова по-добре.
– Звучи зловещо… – Може да звучи зловещо, но тогава времената са били такива. И си мисля, че ако подобни подробности се споменават в учебниците по история, на децата ще им бъде много по-интересно да учат.
– Има ли прототип вашият детектив – писарят Климент?
– Не. Трябваше да е образован човек, с различни познания от това време. Като се има предвид, че тогава са се водили предимно войни, ми се видя най-логично да е писар. Другият вариант беше да е свещеник, но в началото на царуването на Борис християнството не е било прието и подобен образ щеше да стане прекалено сложен.
– Защо „Жълтата кутия“? Каква е тайната на това заглавие? – Всичко стана съвсем случайно. Имах няколко идеи за романа, но ми липсваше обединителната нишка. Тогава един ден прочетох легенда за момиче, което се появява от някаква гора, носи в ръцете си жълта кожена кутия, а в нея има отрязана глава. В мита не се казва чия е главата и кое е момичето и цялата мистерия идеално пасна на моите замисли. Получих разрешение на въпроса кое е момичето и чия е главата. Всъщност цялата идея за поредицата се роди по подобен начин. Преди шест или седем години четох „Българските хроники“ на Стефан Цанев, една страхотна книга. Там се описва и епизодът как Борис губи войната си срещу Сърбия. Вследствие на това е пленен първородният му син Расате и дванайсет от великите боили. Борис отива сам при сърбите и въпреки че е победен, те сключват с него мирен договор, не взимат нищо от българските земи, освобождават всички пленници и дори го даряват. Авторът няма обяснение защо това се случва. Всъщност никой няма. Предположенията са, че Борис е бил невероятен дипломат и е провел така преговорите, че да постигне това, което иска. На мен ми дойде чисто криминално разрешение на случката. То е описано във втория роман от поредицата „Кръв по снега“.
– Какви страсти и амбиции движат вашите герои? Защо има убийства и интриги и в древна Плиска? Какъв е залогът?
– Залогът е висок. Героите са тласкани да извършват престъпленията си от различни амбиции – да се облагодетелстват, да спечелят пари или власт, да имат влияние над останалите или просто да си уредят по-добре живота. Трябва да се има предвид, че по времето, по което се развива романът, България претърпява едни от най-сериозните промени в историята си. Страната се покръства, приема се нова азбука, организира се самостоятелна Българска църква. Все неща, които не са се приемали еднозначно от живеещите тогава и са станали причина за недоволство, бунтове и дори убийства.
– Май не са по-различни от тези след толкова векове… Но вие ще кажете… – Нещата не са се променили кой знае колко и в наши дни. Освен може би това, че навремето хората са имали някакво понятие за чест и достойнство, докато сега тези неща не значат нищо за мнозина. И че днес нещата не са толкова брутални. Макар, като се замисля, и днес убийствата не са ни малко.
– Поне в историята справедливостта тържествува ли? – Историята винаги се пише от победителите. И там да, тяхната справедливост възтържествува. Зависи от гледната точка. За едни изходът от битката е поражение, за други – победа. Лошото е, че нямаме оригинални български източници освен някои надписи, от които да черпим информация за българската история. Но в крайна сметка истината побеждава, макар за жалост много хора да не дочакват този момент.
– Доколко се опирате на исторически източници и колко разчитате на фантазията си?
– Чета доста историческа литература, но това не значи нищо. Опитвам се максимално точно да предавам атмосферата и специфичните особености на епохата, да спазвам точност в детайлите, макар невинаги да ми се удава. Поради липсата на споменатите източници за много неща трябва да се догаждам или да ги представям, както на мен ми се струва, че са се случили. Но най-важното е историята, разбира се. Ако нямаш добре измислена история, никой не може да ти помогне. Колкото и други книги да си прочел. Така че фантазията е най-важна. Но без твърдата основа, на която да се стъпи, също не може.
– Езикът ви на писане е изчистен, елегантен, разговорен – не мислите ли, че книгата може да бъде филмирана? Защо не – сериал… – Мислил съм си по въпроса. Наистина от поредицата би се превърнал страхотен сериал, който, ако е направен както трябва, не се съмнявам, че ще бъде много интересен. Всички се интересуваме от българска история и обичаме криминални загадки. Да не говорим и че ще е сравнително евтин, защото няма да има много специални ефекти, а реквизитът е съвсем обикновен.
Книгата „Жълтата кутия“ от Николай Пенчев – четвърта от поредицата „Старобългарски загадки“, излиза на 16 август (ИК „Сиела“). Само с в. „България Днес“ е на специална цена 7,99 лв. – разпространява се като приложение по пунктовете за продажба на вестници. Може да се поръча и онлайн на mediamall.bg. Телефон за информация 942 20 20.
ОТКЪС Войниците бутнаха напред девойката и залитайки, тя се озова в средата на залата. Личеше, че макар мръсна и зле облечена, непознатата не е от простолюдието. Кожата, там където се виждаше от мръсотията, бе гладка и бяла, лицето с правилни черти и умни очи, които светеха войнствено под червеникавата, падаща на кичури коса. – Коя си ти? – извика отново Гостун и стана на крака. Цялата история започваше да му омръзва. Девойката отговори с порой от звуци, които боритарканът неможа да разбере. – Вземете є кутията! Вижте какво има вътре! – разпореди се. Един от войниците се опита да изтръгне кутията от ръцете на момичето, но то отскочи назад, ритна го по крака и извика нещо на непознатия си език. Част от гостите се разсмяха притеснено. – Вземете є проклетата кутия! – затропа с юмрук по масата боритарканът (градоначалникът), разплисквайки виното си. Няколко войници сграбчиха девойката и въпреки съпротивата я събориха на пода. Кутията тупна на земята и капакът є се отвори. Нещо кръгло и черно изпадна от нея, търколи се през залата и с глух удар спря пред масата на Гостун. Любопитен да види какво е, той се наведе напред. Грозна отрязана глава с рана на челото и половин ухо се хиле-ше зловещо от пода на пребледнелия боритаркан. Жена му Евдокия скочи на крака, вдигна ръце към лицето си и започна да пищи. * * * Свещеникът падна на колене, взирайки се в мрака пред себе си. В уличката нямаше никой. Само няколко вълма мъгла бавно се събираха по ъглите. – Кой си ти? Къде си? – протегна ръце към сгъстяващия се мрак Агоп, но от там вместо отговор долетя трета стрела, която го прониза в сърцето. Свещеникът се опита да извика, но гърлото му се напълни с кръв. Ръцете му задраскаха по стената, ноктите му се напукаха, пълнейки се с мазилка и пръст. Шарената котка отново притича между краката му. Агоп бавно се свлече на земята. Златният му кръст падна до него и тихо издрънча. lКой е жестокият маскиран разбойник, който вилнее около Плиска? lЗащо строителят на голямата базилика е убит мистериозно? lУправителят на столицата е посечен… Княжеският писар Климент отново трябва да разнищи загадката…
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
