20-годишната Ния Димитрова тренира биатлон от десет години. Сред най-добрите й постижения са първото място на Европейското първенство по биатлон до 18 г. в Осърбле (Словакия), 2012 г. (взима и 3-то и 4-то място в различните дисциплини) и сребърен медал на Световното първенство до 18 г. в Контиолахти (Финландия) същата година. Ния е и многократна републиканска шампионка и носителка на Купата на България. Успехите й я поставят до имена като Екатерина Дафовска, като някои специалисти дори сравняват двете.
Срещаме се с нея в кратък момент на почивка между два лагера, които от няколко месеца провежда в Словения. От тази година Ния има предложение да се състезава за бившата република от Югославската федерация. Въпреки категоричното й намерение да приеме поканата, „Еврофутбол“ реши да не оттегля подкрепата си към нея.
– Здравей, Ния! Кога и как се запали по биатлона? – Преди около десет години. Започнах със ски бягане. Бях дете и постоянно седях пред компютъра. Баща ми един ден каза: „Хайде да видим какви спортове има в училище, за да се научиш на нещо, да се движиш“. Започнах с карате, волейбол, пробвах гимнастика, танци, но нищо не ми харесваше. Тогава ме заведе на стадиона да пробвам със ски. Първо се качих на ролки, после почнах и ските. Интересно ми беше, ходих на едно състезание, станах четвърта. След това на лятно републиканско пак станах четвърта. Прибрах се в стаята и заплаках. Казвах си: „Какво става, стига съм ставала все четвърта“. А аз, на тренировките с другите деца … ягодки, малинки – кръшкахме, детска му работа. Баща ми каза: „Ами, ходи още да ядеш ягоди и малини“. Оттогава насам никога вече не съм кръшнала. След това започнах по-сериозно… След около три години направиха в Берковица клуб по биатлон. Започнах да тренирам там. Свърших осми клас и отидох в Спортното училище в Чепеларе. Същата година ме взеха в националния отбор и четири години бях там – доста стартове направих. От тази година имам предложение да се състезавам за Словения. Реших, че там е много по-добре за подготовката ми. Вече няколко месеца тренирам там и се чувствам добре. Бях на едно състезание в Сърбия по ски бягане, крос и ролки, станах първа. След това се прибрах, сега съм малко почивка между лагерите и отново заминавам на лагер в Поклюка.
– Като спомена тренировките – как минава един твой ден, как тренираш? – Доста е тежко. Сутрин ставаме към 7 ч., имаме физзарядка за половин-един час, закусваме, следва първата тренировка, примерно ролки на ролбан за два часа и половина или стрелба, или правим по-стръмно изкачване, след това обядваме, почивка, ако има време, и в 15:30-16:00 ч. излизаме за втора тренировка – крос с фитнес, или ходим на езеро Бохини да гребем, после тичаме. След вечеря имаме пак тренировка, стрелба с упражнения, които са важни за стрелбата.
– А когато не си на лагер, например тук, в София, как поддържаш форма? – Треньорът ми пише програма, тренировки сутрин и следобед, понякога само сутрин. Правя кросове в гората, карам ролки, където намеря, защото в София е доста трудно да се открие подходящо място, доста е оживено. Сила си правя вкъщи с общи физически упражнения.
– Днес колко километра пробяга? – Сутринта имах тренировка, 12 километра тичах, беше доста изморително. Бях намерила доста стръмен участък…
– Каза ми, че само веднъж си се отказвала на състезание и след това никога. Защо? – Отказах се на едно състезание на Белмекен. Паднах и си въобразих, че ме боли коляното, за да се откажа – беше ми тежко. Тогава баща ми ми каза: „Добре, хайде спирай, отказвай се“. И аз спрях. След това осъзнах колко ми е гадно, затова че не съм завършила. Вътрешно не се чувствах пълноценна и удовлетворена от това състезание. След този случай съм имала много тежки състезания, на които треньорите са ми казвали да се откажа, но аз – „Не, ако ще и последна да стана, няма да се откажа!“.
– Получавала ли си сериозни травми, които да те наведат на подобни мисли? – Да. Даже сега, вече втора година съм с една доста сериозна – имам пет протрузии на кръста (дискови хернии)… Миналия месец не можех да се движа сама, да се обличам, трябваше някой да ми помага. Винаги, когато съм получавала контузии съм си мислела: ами сега какво ще правя, ако не може да ми мине. Но не мога да спра и да се откажа! Не мога да не тренирам“.
– Добре, но като всеки спортист в някакъв момент това ще трябва да се случи. Тогава с какво ще се занимаваш, мислила ли си? – Да, честно казано. Уча „Администрация и управление“, сега започвам втора година, много ми харесва. Мисля си, някакъв бизнес да подхвана след време. Не знам точно. Времето ще покаже. Първо искам да изкарам още един олимпийски цикъл до следващата Олимпиада – 2018 г. И тогава ще видя. …
Интервюто е публикувано със съкращения.
Продължението четете в следващите броеве на в. „Еврофутбол“.
Снимки: „Еврофутбол“
