Социалистическите лидери носят историческа отговорност, че поставиха партията си в пълна зависимост от ДПС
„БСП е заложник на „Атака“, на собственото си ръководство, в изолация е“, заяви преди дни Георги Първанов. Прав е, но не дотам. БСП има един голям, почти исторически проблем – тя е заложник, само че не на „Атака“, а на ДПС.
БСП е в особено състояние. Два пъти в последните 10 години управлява с Движението. Очевидно – без него не може да управлява. Перспективите са за още по-тясно сътрудничество. В същото време който и град да посетиш, което и село, структура, по хоризонтала в партията, нагоре по вертикала, ще видиш
пълно отхвърляне на ДПС –
активът се отвращава от този съюз. Не го иска, смята го за нечистоплътен, противоестествен. Но няма накъде – всички съзнават, че властта е възможна само и единствено чрез ДПС. Други варианти просто… няма.
Как една партия със 120-годишна история, 1 млн. избиратели, стотици първични организации и с европейски социалистически лидер се докара до това състояние, е исторически ребус. Изследователите ще кажат след десетилетия. Вероятно ще се забавляват, тъй като си е смешно – БСП единствена през прехода функционираше като колективен политически субект, тя бе камък, който конюнктурата не завлече. За 24 години роди и погреба ред политически проекти. И точно тя изпадна в такава зависимост. Фактите са налице – след 1997 г. (цикъл на „организационно и идейно модернизиране“) управленското й настояще е плътски обвързано с ДПС – два пъти в изпълнителната власт, два пъти избиран президент. ДПС подкрепи и още един кандидат за държавен глава (Калфин). БСП не просто разчита на този съюз. Тя е наясно, че без него е загубена. Ние не знаем има ли харем ДПС, но жена има – БСП.
Няма смисъл да изреждаме подробностите по коалициите през годините. Всички до една бяха формирани предварително, безрезервно, безалтернативно, със съзнанието, че това е единствената и сигурна възможност за БСП. Няма да припомняме и хилядите кадрови назначения из страната.
Но вкопчването в ДПС прави БСП не само зависима. Изолира я. Съюзът им ражда естествени контрасъюзи
Три четвърти от българските партии, съответно и избирателите им, съществуват, за да се противостоят на социалистическата. Срещу нея са и тия, които се борят против движението. Оста БСП-ДПС може да бъде продължена единствено чрез комична и нестабилна подкрепа като тази на „Атака“. БСП губи и от Сидеров.
Днешната ситуация е предвестник на още по-големи проблеми. Огледайте се – БСП и ДПС са заедно, други край тях няма. „Атака“ ще ги напусне, когато наближат изборите. Но отсреща са ГЕРБ, Реформаторският блок, НФСБ. Дясното ветрило се разтваря, прибира националисти, приобщава различни обществени групи, най-важното – електорат. А БСП се удря в таван от 1 млн. избиратели, ДПС – 550 000.
Но тук има задачка-закачка. ДПС може и без БСП. Завивала е надясно, пак ще го прави. А може ли БСП без ДПС? Не, тя не може без ДПС, избирателите й стигат за не повече от 100 депутати. Тази зависимост е огромното страшно унижение за партията.
Погледнете бъдещето и кажете може ли БСП нещо да стори без ДПС. Каквото и да е. Не, няма как. За партия, в която 99% от актива изпитва емоционална, но и физическа непоносимост към формацията, оглавявана сега от Местан, това означава омерзение – към приятели, лидери, към себе си. Може ли партия да съществува в такова състояние? Социалистическите лидери носят историческа отговорност за това положение. Това е
огромна, безумна, направо невероятна
грешка. Разбира се, партията може да се коалира и с други формации, направи го с НДСВ. Но коалиция с трети не може да има без задължително обвързване с втория.
Първанов днес е критичен към Сергей Станишев, но именно той наля основите на достлука – в името на президентското си бъдеще. Преизбирането му бе скрепено с правителствена коалиция през 2005 г., Станишев задълбочи близостта. Интимността завъртя обръчи, днешният скандал „Пеевски“ е едно от следствията. В ръководството на БСП започнаха да текат неминуеми турбуленции – някой се оплаква от процентите на Доган, на друг му извиват ръцете, недоволен е. Но това бяха скандали в семейство.
Политиката е среда на инженерство. Вероятно ръководните социалисти някога са направили сметка, че ако към сигурния червен електорат се прибави още по-сигурния турски, се получава съюз нерушим. Но през май 2013 г. ДПС загуби 170 000 гласа спрямо 2009 г. Резултатът е по-нисък и от 2005 г. Заради достлука електорат губи и БСП. По-важното – обществото се променя, навлизат нови течения, нагласи. БСП по традиция е консервативна, с ДПС е динозавър, обречен да няма приятели.
Парадоксалното е, че темата за „естествения съюзник“ бе многократно поставяна през годините. Именно липсата му е в основата на проблема. БСП се гордее, че е безалтернативна вляво,
но победата е пирова
Безалтернативността я затваря, единствената възможност обективно се оказва ДПС. Навремето Първанов говореше за ляво ветрило, няколко писти. Нищо не се случи, провалиха се социалдемократи, лейбъристи… Но БСП трябваше да отгледа лявоцентристкия си съюзник. Длъжна беше. Той щеше да й даде въздух, възможности. Щеше да отвоюва електорат и да е припознаван като приятел от редовите социалисти, да е мост към бъдещето.
В последните 13 години българската политика бе връхлетяна от три популистки вълни: две големи (НДСВ и ГЕРБ) в център-дясно; една малка („Атака“), отхапала червен електорат. Интересно е защо големите бяха вдясно. Защо десният електорат е голям, при положение че доход, статус, поминък не предполагат да е такъв? Отговорът е: дясното у нас се смята за модерно, европейско, реформистко; лявото, БСП – за носител на старото. Преобладаващите нагласи са такива. Поради тази причина БСП се удря в собствен таван, а коалициите с ДПС я правят още по-отблъскваща. Далновидността изискваше инвестиции в друг съюзник.
