Бойко Василев
Ние сме, общо взето, траки. Първи братовчеди сме с италианците, гърците и хърватите (вероятно и със сърбите). Славяни сме, но поособени и по-далечни от руснаците и украинците. С македонците сме едно – и в никакъв случай не сме тюрки.
Така рисуват българите новите модерни генетични изследвания. Казват ли ни те обаче каква нация сме? По-скоро, не.
Нацията е политическо творение. За нея по-важна е не кръвта, а споделената обща съдба. Когато иска да провокира някой български журналист, полският режисьор Кшищоф Зануси отваря дума за славянството.
“Какво е славянската душа?”, пита той. “Да пиеш и да си губиш ключа? Вие, българите, се наричате славяни, но и румънците имат славянска кръв, а не се наричат така.” И ето, генетичните изследвания го доказват: българското славянство не е расов, а езиков, културен и политически феномен.
Ако решаваше ДНК-то, македонците вече щяха да са Девебаир с искане за присъединяване към България. А някои техни псевдоучени, които пишеха дисертации за расовата разлика между българския “татарин” и македонския славянин, вече щяха да са изяли съчиненията си и да пристъпват с китка гербери към Паметника на Незнайния войн. Но не. Днешният македонец е много повече рожба на Югославия, отколкото на Х-хромозомата. Трябва само да чуете как македонец и сърбин си разказват босненски вицове, за да видите как изчезналата миниимперия все още живее в социалния спомен дори на родените след разпада.
Понякога чужди по кръв стават най-близки по нация. В наскоро издадената “Македония и Българското възраждане” Симеон Радев (впрочем, българин от Македония) се диви над чудното решение на гърка Паисий Пловдивски, присъединил се към църковното движение на българите срещу гърците. На Събора в Цариград през 1871-ва Паисий категорично отказва пост в създаващата се Екзархия, за да не бъде заподозрян в кариеризъм. Запазен е протоколът, в който българите го избират насила. Нацията е дух, история и институции.
В оригинала на “Върви, народе възродени” Стоян Михайловски казва директно кое я създава: “духовно покори страните, които завладя със меч”. И макар този стих по-късно да е леко фризиран, идеята остава: нашата политическа ДНК е културата.
И все пак… Няма да бъда истински българин, ако не кажа нещо напук на себе си – и не обърна тезата си на 180 градуса. Защото някои аспекти от тези генетични изследвания плачат за по-широки изводи.
Например един аргумент по-малко ще имат онези, които си представят българската история като едно вечно прииждане на орди оттук и оттам. Не знам дали “траки” е най-точната дума, но явно сме потомци на хората, които винаги са живели тук. При това местните не са били унищожени от прииждащите, а присъединени и интегрирани. Важен урок за днешната политика, не мислите ли? Ето ви и още един, близостта с италианците. Винаги съм се шегувал, че ние сме вторите италианци в Европейския съюз. Италианският е езикът, който най-лесно учим и нито един звук в него не ни затруднява.
Арх. Христо Генчев пък доказва, че днешните софиянци все още живеят в римската Сердика; всичко е същото – улиците, площадите, градската логика, дори мащабът на парцелите. И днес още много места в България носят древните си латински имена: Огоста е Аугуста, Лом е Алмус. Римското наследство е много по-живо, отколкото изглежда – и тъкмо то ни сродява с италианците.
Но да оставим историята. Българската политика доста напомня италианската. Със силните страсти, честите смени на настроенията, чудесата и новите герои, проблемите в медиите, вечната борба с мафията, непрестанното морализаторстване. На последните избори италианците изпратиха в парламента странната партия на комика Бепе Грило, само за да видят после как тя отлюспва инакомислещи и затъва в същите грешки, които преди това ярко изобличаваше. Дали от общия ген сме се научили
все да търсим нови лица
и да искаме чисти ръце, за да се окажем накрая със старите проблеми? Не знам. Да кажат интелектуалците.
Впрочем и италианските интелектуалци се отнасят към политиката по същия презрително-любовен начин, както българските. Попитах Паоло Тавиани, съавтор на „Хаос”, как си представя филм, режисиран от италианските политици. “Боклук”, отговори маестрото. А Умберто Еко ми обясни, че тайната на телевизионния успех е въобще да не се появяваш по телевизията. “Аз не ходя в италиански телевизионни предавания – додаде той. – Там само се крещи.” Нека обаче да спрем с играта “всяка прилика с действителни лица и събития е случайна”.
Защото не всичко е същото. На човек понякога му се иска да има италианското самочувствие или поне италианския бизнес успех.
И защото, накрая, не е зле да си припомним, че има и още един отговор кое създава нацията. Може да е обща и кръвта, и съдбата, и традицията, и културата. Но няма ли обща воля, нищо не става. Воля за нация, воля за общност: имаме ли ги? Ако ги нямаме (а май така излиза), генетичните изследвания ни дават лесно оправдание: Ще обвиним траките.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
