Борис и Върбан

1
Добави коментар
GotinPich
GotinPich

Ще стане тая работа на върба. Така каза командирът на манипулата и се засмя.

Той беше весел човек. Зъл и весел. Някои от момчетата го харесваха. Кои по-точно? Ами естествено – тия, които бяха все напред в упражненията, които се справяха със службата. Жилавите… Върбан въздъхна. Той не беше от жилавите, ни от тия, които се справят със службата. И не беше, никак не беше, от любимците на командира.

Даже на Върбан му се струваше, че командирът дълбоко го ненавижда. Върбан се вглеждаше понякога, тайно, в сиво-синкавите очи на тоя суров човек. И си представяше, че той си мисли за него. И си представяше, че той мисли за него, за Върбан, само лоши неща. Такива едни – дълбоки. Върбан подозираше, че командирът го мрази не заради някаква постъпка или някаква дума (че кой ли прост войник от граничната стража ще си позволява случайни думи?!), а че го мрази заради самата му същност.

Някои хора се мразят… просто така… като огъня и водата… да го тура на майка му… – въздишаше Върбан и гледаше тънкото тяло на командира, а после очите му неволно се спускаха към собствените му унили и дебели бутове, към дебелите му пръсти и китки, към големите му, мечешки ходила. Да. С командира бяха като огън и вода. Не, по-точно – като кожен камшик хазарска изработка и везана възглавница.

Командирът беше тънък, сивоок, русоляв и мургав. Беше дете от тия, смесените. Българин със славянка. Честа работа. Често се случваше така в наше време – така размишляваше Върбан, – разправят старите, че преди не е имало много такива мелези. Хем тънък и жилав като българин конник. Хем русоляв и сив и белоок – като славянин. И свиреп, свиреп като българин. Жилав. Проклет. Но и коварен, и тих, и прикрит – като славянин. Нали славяните сме от блатата – ловци и преследвачи – и сме такива – тихи и прикрити. Така си казваше Върбан. А командирът на манипулата, Бог да му прости, беше и половин българин и беше зъл като пес. Странна муцуна. Смесена порода. Да не му… да не му паднеш в ръчичките. Защо така обичаше да тормози? Нещо у дома, с домашните сигурно си има, ама го крие. Хем като славянин е склонен да пие и да се мъчи от блатни и мрачни душевни отчаяния, хем като българин е склонен да крещи, да свисти с камшика и да препуска напред-назад.

А Върбан беше цял целеничък славянин. Голям, мек, с кафява коса, с рижо-русолява брадица, мека и вълниста; с ръце като омекнали борови стволове. С крака като топове шаяк. Висок като копа сено. Мек като копа сено. С дъх на млекце. Син на майка си и дете на селото. Гален на слънчице, свикнал да търчи след някоя патка из задните дворове. Ухилен – с премрежени очи, глуповато умислен – с отворена уста. Чувал меки и полугнили земни ябълки. Това беше Върбан.

Веднъж командирът на манипулата седеше до огъня, а Върбан белеше репи. За обяда. Върбан все го слагаха помагач на готвача. Умееше добре да дере овните и също – беше силен и носеше огромни наръчи дърва, когато бяха по лагерите. Дойде един приятел на командира, някакъв друг началник, също младо момче, на не повече от двайсет и пет. И командирът, за да се изфука пред приятеля си какви интересни и забавни муцуни има сред войниците си (пък и силни!), викна на Върбан: Я, Върбане, вземи тоя казан… казана бе, големия… и го свали… от огъня, па го занеси натам… махни го от огъня просто.

И Върбан погледна казана, а той беше сто и петдесет оки. Погледна го и си представи колко е тежък и горещ. Дръжките му със сигурност бяха така сгорещени, че не бива да се пипат с голи ръце. Ще залепне кожата. Пък на Върбан ръцете му нали са все потни и едни такива лепкави и меки. А Върбан знае, че мокрите ръце повече ги пари. Трябва нещо – я парцал, я кора от дърво – да хване дръжките – и ще се справи. М! Той и двеста оки е вдигал, ама да не са така горещи!

И Върбан беше се защурал за миг само – да търси кора от дърво, щото парцали така и така нямаше – да хване казана. Но командирът веднага: Ей, мърда, я веднага хващай! Развика му се. И се смееше един такъв. Поглеждаше приятеля си. Иска да го изненада с това колко съм як и глупав – усмихна се наум Върбан.

Хвана казана за дръжките и го вдигна и го помъкна. Преви се в кръста и ръцете адски го заболяха, ама стисна зъби. Чак изхрущяха зъбите му от стискане. Заскърцаха и един изхрущя, може и да се е счупил – каза си Върбан. И носеше, носеше. Не изпусна казана. Пренесе го на двайсет разкрача встрани, при овчите кожи, дето бяха нахвърляни да съхнат – и чак там се сви като пръчка в кръста и пусна много леко казана на земята. А вътре – Боже господи – чорбата от овен още ври! Само ако му се беше плиснала в краката или по мъжките части – тежко му на Върбан.

Така си помисли Върбан и изтри чело. А командирът и неговият приятел се смееха свирепо и весело на цялата му тая мека и простовата великанска сила.

И така. Сега командирът му беше казал: Ще стане тая работа на върба. И беше си харесал много шегата. Нали той е Върбан, та затова и командирът много остроумно му казва – ще стане на върба. Тоест никога няма да стане тая работа. А то – нищо работа. Беше го помолил Върбан само да го пусне за ден. Да отиде до село. То сега нали са на лагер точно до неговото село. До Върбановото село. Та да го пусне, че татко му на Върбан е болен, за да помогне там нещо на майка си – да съберат снопите просо. Но командирът – не!

И сега Върбан стоеше и го гледаше; и в сърцето му беше едно такова – тежко, горчиво и блудкаво. Все едно беше глътнал цяла отровна жаба.

Чак го беше гнус от тая недоброта, от тая жилава и проклета насмешливост на командира. Че той не е ли Божие чадо – като мене и като всеки, – защо е такъв лош и опак, мама му стара, той от хора не е ли раждан? Така се питаше Върбан.

И после махна с ръка, сложи шлема, оправи навратника – да не се закачат пръстенчетата на ризницата в брадата му и в косата (ще трябва да я подстриже скоро, че е станал рунтав като овен) и тръгна на наряд към границата. До утре по същото време щеше да охранява прохода.

И тъкмо вървеше през дъбовата горичка преди входа на прохода и изведнъж се чу шум. Тропот ли беше това? Ох, Божичко, тропот – по това време това хич не е на добро! Защо съгледвачите не са предупредили? Какво става тука – какви са тия хора? Конници – трима човека! Боже, Исусе – византийци! С какви богати дрехи само, с какви сърми и атлази! Ботушите на първия бяха като на кавхана – от сърма с жълт цвят!

Господи, какво да направя?

Така се запита Върбан и какво ли не мина за миг през главата му. И най-вече – тоя проклет дявол – командирът, който не го пускаше да си иде до село, та да помогне там на майка си. Той най-вече прелетя отвътре в главата на Върбан – като същински сатана. Мръсник, мръсник.

Така си помисли Върбан и му стана много тежко, а и страх го овладя целия – в миг. Тия византийци така препускат… Насам, че накъде другаде? – през прохода ще минат… И аз какво да сторя, нали искам да ида на майка си да помогна да прибере снопите, да прибере там каквото има за прибиране, а тоя мръсник командирът с тия руси мустаци, майка му стара, нищо не разбира той, лош човек излезе той…

И Върбан бръкна в колчана и след миг в ръцете му беше стрелата, а после – в следващия миг – тетивата се опъна като от само себе си – до скъсване – и Върбан все едно не чу как първият конник вика на български: Стой, стой, българи сме…

И стрелата полетя и мама й стара и тя беше безпощадна като тоя командир на манипулата – остра и зла и подигравателна – и се заби право в гърлото на първия човек, на първия византиец, който тъкмо беше извикал на български нещо, но Върбан нали не го чу… чу ли го, не го ли чу?

Въобще не знаеше Върбан…

После, след един месец, из войската се разбра, че това бил царят. Нашият цар Борис. Братът на Роман, синът на Петър. Царят. Да, да, царят.

А Върбан в това време висеше дебел и отпуснат и вече съвсем на нищо не приличаше – на една върба. Вече от месец висеше там.