Още една легенда ни напусна миналата седмица. Александър Бешков е завършил английска филология. За известно време е асистент в Софийския университет. Литературната си дейност започва с издадена книга с разкази и сценарии. Той е част от култовата столична бохема, а сред приятелите му са Цветан Тодоров, Христо Цачев, Александър Дяков, Оскар Кристанов, Джони Пенков, Цветан Стоянов, Иван Пауновски, братя Браневи, Николай Ников-Ничето, Димитър Трендафилов, Стефан Харитонов, Атанас Славов, Васил Цонев, Стоян Андирков, Иван Славков, Боян Радев, Рангел Вълчанов, художници, писатели, спортисти, понеже играе бокс в „Академик”. Бил е член на изпълнителното бюро на БОК и главен редактор на списание „Олимпийски хоризонти”. Книгата му „Олимпийската идея и изкуството” е преведена на много езици. Човекът, когото с право наричаха „Бащата на „Панорама”, е взимал интервюта от Теодоро Нунес Урета-Перу, за когото пише и монография, от Сароян, Курт Вонегът, Джорджо де Кирико, Цецо Торбов, Лосев, поредица от предавания за д-р Александър Чирков и първата операция на присадено сърце у нас.
Последното си интервю Александър Бешков даде пред наш репортер в деня на своя рожден ден – 30 юли. Беше в „конака” си на „ Шипка” 6, а масата му, както обичайно, бе запълнена от приятели, които го слушаха, защото той бе неизчерпаем сладкодумник и разказвач. Беше обиколил света и беше виждал отблизо най-известни хора и места. За съжаление, тогава не довършихме интервюто. Имахме уговорка да го направим през август-септември. Уви. За това не остана време. Поне в този живот…
– Г-н Бешков, как се чувствате? Писаха за вашето онколечение в болница „Токуда” и внушителната сума, която трябва да заплатите…
– Не съм чел. Загрижен приятел – Иван Велчев, се обади чак от Австрия, готов да ми помогне. Но аз не мога да искам от приятелите това, което е длъжна да свърши държавата ми, след като съм здравно осигурен. Намериха се хора. Светлин Русев, Ценко Барев. И близки на жена ми поискаха да помогнат, но аз не мога да приема. Нали знаете какво казва Марк Твен: „Слухът за моята смърт е силно преувеличен”…
Журналистиката така се феминизира, че моят покоен приятел Васил Джерекаров ги наричаше журналисткеси. По повод писанията по мой адрес, тези дни се провикнах вкъщи: „Лешояди клети и юродиви, чакате само човек да събуе „сандалите” да кярите някоя грешна пара, мерзавци н`едни”, а жена ми, също журналисткеса, дълго се смя…
– Вие, „лъвовете”, не сте ли малко суетни…?
– И какво?! Ние, „лъвовете”, обичаме слънцето – това е нашият знак. Но не чак такова „гневно”, покосяващо разни „инфарктаджии”… В нашето семейство и сестра ми бе “Лъв” на 27 юли, и баща ми на 24, и аз на 30 юли. Баща ми казваше, че сме завършили сътворението в една седмица, включваше и сватбата си на 26 юли. Но после „новият” календар го „изключи” от “лъвовете” и го натири при “раците” на 11 юли.
– Вашето име означава и „победител”, предводител на мъже. Желая ви от сърце да победите рака!
– Не знам, надявам се… Бих искал да умра от сърце, не от рак. Бих искал поне да видя, ако съм жив, есента, откриването на паметника на Бешков-старий. Поне това!
– Това ли са вашите настоящи занимания?
– В издателство „Изток –Запад” с които съм подписал договор, почти сме подготвили книгата за баща ми “Черната тетрадка”. Това е неговият дневник, воден по времето, когато водят и неговото досие в полицията – то датира от април 1925 година до смъртта му януари 1958 година. Тази съпоставка на предишното и следващото време, заедно със забранените за печат негови карикатури, подготвяме с Любо Козарев.
А за паметника на баща ми – решението за него на Софийската община датира от 2008 г. В „Труд” преди 10 години излезе статия на Ива Йолова около вековния юбилей на баща ми „ЧОВЕКА НА XX век”, обявен от ЮНЕСКО. Тогава поставихме само пиедестала, стекоха се хора, знамена, Петя Тетевенска ме интервюира за БНТ. Митрополит Иларион, радвах се, че Синодът избра него – най-чистият, неопетнен духовник на България, той дори ми се скара, че го няма самия паметник – великолепна работа на Величко Минеков, неотстъпваща по духовно излъчване на „Патриарх Евтимий” на Марко Марков! Поетът Лъчезар Еленков го оприличи в една статия на „отронена сълза”. Той даже се е наел, милият, да намери от стари гилзи материал за изливането му!…
– Първият ви стипендиант отпреди 30 години, когато сте основали стипендия за талантливи студенти, отделяйки от заплатата си, днес е ръководител на Катедрата по история и теория на културата – проф. Владимир Градев …
– От това само може да съм горд. Ако държавата не ги е забелязала, поне аз съм го направил.
Ако кажа като всички маргинали-“журналисти”, Слави Трифонов, например, че “нема такава държава”, държавата наистина ще свърши. Не че аз я крепя, но имам малка надежда в две жени.
– Жени?
– Да, кметицата Фандъкова и Маргарита Попова – вицепрезидентът, която не познавам, но ми хареса поведението й около честването на Апостола.
– Интересно – вие смятате, въпреки иронията ви спрямо дамите-„журналисткеси” и „редакторши”, че жените в България в критични моменти могат да свършат „мъжката” работа на мъжете-политици?
– Да, смятам. В предсмъртното си писмо до дъщеря си Павлина, пианистка, достигнала 20-годишна върха в професията, но все още “не познала мъжа”, баща ми й пише: „При падането на Алхамбра майката казва на сина си – мавърски принц: “Плачи като жена, защото не можа като мъж да защитиш Алхамбра…”. Ти, Павлина, свири като мъж, та да извисиш живота си на жена. Отхвърли всяко съмнение! Вярвай във вярата си и се съмнявай в съмнението си, защото е сигурно нещастие да се съмняваш във вярата си и да повярваш в съмнението.”
ИСТОРИКЪТ МАРИЯ ОВЧАРОВА: Преди 10-и ми каза: „И сега ни управляват проститутки, но са нахранени. При една промяна пак ще дойдат проститутки, но ще са гладни!”
„Ще почна от съботата, беше Задушница – 2 ноември. Отидох на гроба на мъжа ми, професор Димитър Овчаров и след това на гроба на Бешков. На гроба му, точно където е сърцето, беше поникнало едно малко диво цикламче, такова съм виждала в Търновско, викат му бутурче. Да си призная, нещо ме жегна. Все не вярвах, че Сашо е много болен. Почина на 6-и, в сряда…
Със семейство Бешкови общувам от пролетта на1969 година, когато постъпих в Националната художествена галерия като уредник на бъдещия филиал: „Музей Илия Бешков”. Който така и остана неосъществен до днес. Както и паметника на баща му, за който има отдавна решение на Софийската община, както и проект, изваян е от Величко Минеков. Това бяха двете големи тежнения на Сашо Бешков, да ги види осъществени.
През лятото на 1969 г., отидохме с майката на Сашо, Анастасия Бешкова, за десетина дни в родното място на художника – Долни Дъбник, Плевенско. През бомбардировките 1943-44 година Бешкови са били евакуирани там и дъбничани добре познават и децата на Бешков – Павлина и Сашо. Детските спомени и игри никога не се забравят, затова и много хора от Долни Дъбник бяха дошли в храма „Света София” за последно сбогом със Сашо Бешков. Навремето Анастасия ми казваше за сина си: „Има добро сърце и е милостив”. На много хора се притичваше да помогне. В един много труден момент (имах тежък битов проблем), Сашо не ме остави сама, помогна ми. Няма да забравя грижите, които той положи за майка си и за сестра си, понеже и двете се разболяха от рак.
Замина със сестра си да я лекуват в Париж, ходеше при майка си в болницата, в същото време работеше в телевизията отговорна работа. А и децата му тогава бяха малки. Където и да ме срещнеше, Сашо много хвалеше децата си, винаги говореше за тях – за Илияна и за Стефан… В колата му битуваха служебни материали, лекарства, храна за болните. През 1988 година в разстояние на 50 дни загуби и двете – на трети февруари сестра си Павлина, на 30 март – майка си Анастасия.
През същата 1988 година, със съпруга ми участвахме в известния Русенски комитет. Бяха ни изключили телефона, а съпругът ми беше викан на „разговор”. Естествено – в милицията. Със Сашо вървим по „Раковски”, а той ме мъмри. Запомних думите му: „И сега ни управляват проститутки, но са нахранени. При една промяна пак ще дойдат проститутки, но ще са гладни!”…”.
НИКОЛАЙ КОНАКЧИЕВ: Сашо „обуздаваше” звездите в “Панорама”
„Сашо Бешков оглавяваше „Панорама” в средата на 70-те години, в едно особено активно политически време в навечерието на Хелзинкската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа. Бяхме млади амбициозни журналисти, с желание да променим консервативното представяне на новини и събития, да видят зрителите събитието на живо, в движение, от мястото, където става, иначе казано – да преодолеем схемата на предъвканата и грижливо вчесана идеологически официална информация. Събрали се бяхме да работим в интересен състав – моя милост, Тома Томов, Васил Марков, Ивац Николов, Явор Цаков, Ангел Григоров. Сашо беше шефът на групата и работата му никак не беше лека. Водехме предаването тримата – Тома, Васил и аз. Когато имаше възможност, във воденето се включваше и Сашо. Режисьор беше Васил Атанасов.
Поради глада на обществото за информация от света, предаването ни беше много популярно, а ние се чувствахме едва ли не като звезди. Като питаха Славков как се оправя с тия звезди, той казваше на смях: „Сашо не им дава да се виждат”. И в това имаше много истина. Водехме предаването на ротационен принцип – например аз завършвах предаването си в събота вечерта, а в неделята вече бях отлетял с оператора Толстой към някое интересно събитие. Щафетата поемаше Тома, а Васил току-що се е върнал и монтира материал. Така че на практика, във физическия смисъл на думата, ние тримата непрекъснато се разминавахме. Може да звучи високопарно, но “Панорама” отваряше широк прозорец към света. Хората искаха да научат и нещо повече, затова ни канеха постоянно на срещи в цялата страна – по училища, университети, заводи, предприятия. Днес това звучи красиво и лесно, но всъщност върху Сашо падаше огромна работа в онези застойни времена – да съгласува местата на командировките с Външно, с ЦК, да убеди финансовите ни шефове, че разходите са малки и темата си заслужава, после идваха паспортните проблеми, изходни визи, входни визи. Неслучайно казвахме, че трудната част от командировката свършва, когато се качиш на самолета… Но Сашо се справяше с тази „кухненска” телевизионна дейност с лекота, с много такт, и с личен чар. И, естествено, с голямото разбиране и подкрепа от страна на Иван Славков”.
Подготви Надежда НЕНОВА
