Преди няколко дни отидох на изложбата на един чудесен и според мен велик художник – Динко Стоев. В галерия „Райко Алексиев“ на Раковска. На негова картина, на картина на Динко, се бях спрял (преди години) когато се чудех каква да бъде корицата на романа ми „Лудост“. Драстична живопис.
Имаше там, сред другите картини в изложбата, един портрет на стар мъж, който тъжно съзерцава изкуствената си челюст. Само тази картина беше достатъчна, за да се спреш и да застинеш в едномесечно наблюдение.
Погледах картините. Чаках жена ми да дойде. Ние сме мила и скучна възрастна двойка. Вече възрастна. Кой знае.
Правим се донякъде на млади. Но не сме. Дружелюбни сме, но вече не сме игриви. Ние двамата нямаме деца. Разбирам, че отдавна не сме млади откак престанаха да ни питат: няма ли да си направите едно детенце? Хората са базпардонни, но не чак толкова.
От известно време престанаха да задават тоя мъчителен за нас въпрос. Може би се усетиха, че на нашата възраст вече е наистина неприлично да се пита така.
Всъщност ние направихме каквото можахме, за да имаме дете. Не стигнахме до епруветките и тия крайни мерки. Когато едно нещо не става по Божия начин – може би все пак то и не трябва да стане. Поне аз така мисля.
Мисля си за смирението пред Божията воля. Но ще си призная, че не съм съвсем сигурен: дали моята мила и вечно търпелива жена е на същото мнение? Тоест – дали също като мен е на мнението, че трябва дори за такива неща да се оставим на Божията воля и на несъвършената си природа. Не знам. Срам ме е в някои тъмни нощи. Пред хората се правя на твърд и победил колебанията, но нощем…
И така. Моята миличка жена дойде. И двамата – хоп троп – поразходихме се – както трябва – достолепно, но и така – леко жизнено – за да покажем, че се държим и сме весели хора; пообиколихме галерията. Видяхме изложбата. Наистина – велико. И доста страшно. Динко рисува страшни работи. Но е прав в това. Защото обикновеният ни свят, погледнат от определен ъгъл изглежда доста страшен.
И тогава до мен спря Edna жена. Тя беше на моя възраст и имаше приятен, доста приятен външен вид. Закръглена и с умно лице. Заговори ме. От няколко години много често ме заговарят хора, които искат да ме поздравят за книгите ми. Затова аз веднага заемам една такава – благодушна и весела поза. И се потупваме по раменете и се смеем.
Но тази жена заговори за нещо съвсем друго.
– И моля ви се – каза развълнувано тя – откажете се от думите си! Не защитавайте това… Моля ви, заклевам ви: Не защитавайте сурогатното майчинство!
– Но …аз…кога съм го защитавал? – попитах. И се замислих за безбройните интервюта на всякакви теми, които са се изплъзнали от устата и от душата ми в последните пет години. Безброй. Неконтролируеми думи. Вече излезли из устата и пуснати да скитат като пилци – навред. Телевизии, сайтове, списания, вестници. Без моя строг надзор. Така става с думите. Ето защо древните са препоръчвали мъдрото мълчание. Не сега изискванията на пиара…
– О, ако това е ваш бизнес проект – просто няма да отварям и дума! – каза милата дама и оправи очилата си.
– Ама… аз нямам… – ядосах се малко – аз нямам никакви… за кого ме мислите? Какви бизнеспроекти при мен?
– И аз на това се надявам, че не е ваш бизнес проект да защитавате сурогатното майчинство…а само позиция. – каза милата дама.
– И позиция не е – казах аз, но веднага се сетих, че преди години бях говорил на тази тема. Бяха ме помолили. И аз бях изказал мнението си, че одобрявам това сурогатно майчинство. Защото бездетните жени имат право да имат деца. Но след като бях изказал мнението си, аз бях забравил за този проблем и не бях мислил за него. Живея бърз живот.
– Вие… вие не можете да си представите какво означава това… и защото аз съм такъв човек – роден, за да бъде изоставен от майка си – ще ви кажа: такъв човек никога не може да се Събере!
– Вие сте изоставено дете? – попитах със слабост в гърдите – съжалявам за това.
– Да. И ви казвам – да те роди една майка, за да получи пари и след това да те изостави…
– Но нямат ли право… – попитах аз и се спрях. Нямаше смисъл ей така – на улицата – да провеждам такъв голям и сложен спор.
– Моля ви. Вие сигурно сте имали важен мотив, за да защитавате сурогатното майчинство. Но ви моля да размислите. Да се откажете от това ваше становище. Моля ви!
– Добре, ще размисля! – казах аз. И погледнах моята мила, усмихната, тъжна до дъното на душата, жена. – Но все пак… нямат ли право жените, които… – и пак се спрях. И започнах да размишлявам.
А жената си отиде, изчезна някъде. Аз останах замислен. После се прибирахме под есенния мрак, под ръка с моята жена. Тук там в осветените прозорци семейства вечеряха. Ние се притискахме един в друг по-плътно. За опора.
Пишете на Калин Терзийски на [email protected].
