Здравейте на целия екип на Edna,
Чета всяка сутрин статии от сайта ви и не спирам да се радвам на всички творби, сътворени от вашите читатели. Аз също си позволих да сътворя нещо в момент на вдъхновение. Разказът е за надеждата и за времето, което е необходимо на някои неща в живота да се случат и да се превърнат в реалност.
Желая ви да сте много здрави и щастливи!
Поздрави,
Кристина Петкова
* * *
Имало едно време едно момиченце – мъничко, но с големи мечти. Със сърце, по-голямо от света! Нисичко, къдраво, с лунички около нослето и с големи ококорени очи. То притежавало най-голямото богатство – три жълти камъчета.
Първото камъче било за семейството – да символизира здравината и обичта, която трябва да изпълва семейното огнище.
Второто камъче било за любовта… Тази любов, която ще те накара да почувстваш сърцето и душата си в едно цяло с вселената.
Третото камъче било за надеждата, за тази, без която не можем… В нея момичето намирало утеха, в миговете на тъга и щастие, когато мечтите се сбъдвали.
Гледало момичето камъчетата и продължавало да мечтае, премятайки ги от ръка в ръка. Това било най-ценното нещо, което имало то.
След това едно по едно ги насочвало към слънцето. Много обичало всичко, огрято от слънцето, заради чистия и блестящ вид, който им придавало.
– Хайде идвай вече! – провикнал се глас. Момичето видяло едрата фигура на баща си. Настъпило време за вечеря.
Седнали на масата – момичето, по-големият й брат, майка й и баща й. Тишината била толкова плътна, че можела да се разреже с нож.
Майката на момичето се опитвала да скрие с кичури коса синините по бузите и врата си, брат й присвивал устни и едва преглъщал храната. Очите му, влажни и мразещи поредната подобна гледка, гледали в нищото…
Бащата не издавал никаква емоция. В него живеели двама души – един звяр и един добър човек. Никога обаче не било ясно кой от двамата ще надделее.
Момичето погледнало в ръчичката си – там още стискало трите камъчета…
– Ще стане. – казвало си то – Ще стане, някой ден ще бъдат щастливи, ще бъдем щастливи всички заедно!
Стискало ги толкова силно, че камъчетата разкървавили крехката детска ръчичка.
– Какво е това? Какво стискаш в ръката? – провикнал се бащата. Взел камъчетата от ръцете на детето и ги хвърлил през прозореца.
– Нееееее! – провикнало се момичето – Това беше единствената ни надежда!
Сълзи се спускали по бледото му личице. Не издържало да отиде и да ги намери.
На другия ден още в ранни зори изтичало пред прозореца на къщата да потърси богатството си. Намерила само едно камъче – надеждата! Къде ли не търсило другите камъчета, ала нищо…
Годините минавали, момичето имало и прекрасни моменти, но не намирало утеха. Нещо все липсвало в неуморимото й сърце. Не се прибирало вкъщи, не можело повече да живее в омраза и нищета. Сърцето й било изпълнено с любов, която обаче непрестанно била попарвана от хората, които обича. Къде ли не търсило покоя и хармонията, за които толкова много мечтаело…
Един прекрасен ден, вече пораснало, момичето срещнало момче. Имало чувството, че душата му е толкова чиста, искрена и даряваща обич.
Любовта им била така силна. В очите на другия се побирал целият свят. Заживели момичето и момчето заедно, винаги заедно, усмихнати, щастливи. За първи път момичето усетило хармонията в живота си. Светът се превърнал в райско кътче, но нещо не давало мира на момичето – родителите и брат й.
Минало се време и в един прекрасен слънчев ден, телефонът звъннал.
Сестра ми, вече си леля! – казвал превъзбуденият глас на брат й. Сърцето на момичето щяло да се пръсне. За пръв път чувало брат си да звучи толкова щастлив. Душата й се стоплила.
Събрали се всички да отпразнуват щастливото събитие в старата къща на родителите. Детенцето кротко спяло и всички гледали към него с обожание. Момичето се огледало. Първо погледнало към ръката си – там нежно я държала ръката на любимия й мъж, погледът му бил изпълнен с толкова любов.
После погледнало към брат си – с жена му кръжали около бебешкото кошче и не спирали да се усмихват!
Със страх погледнало към майка си – лицето й сияело! Косите й, прибрани с шнола отзад, вече не скривали насиненото й лице. Помислило си момичето – колко ли са преживели с баща й и въпреки всичко са заедно, винаги заедно.
В този момент бащата прегърнал майката, а тя му се отблагодарила с поглед, изпълнен с любов и прошка. Момичето не издържало. Толкова силно топло чувство се надигнало в гърдите му. Излязло от стаята.
Не искало някой погрешно да изтълкува сълзите му.
Тръгнало да се разхожда само около къщата. С периферното си зрение зърнало красиво жълто цвете под прозореца.
Приближило се повече и очите му се разширили в огромна почуда! Там, под прозореца, след толкова години, било неговото богатство, неговите две камъчета, изгубени преди толкова много време.
– Не е възможно! – казало си момичето – Tолкова ги търсих, а сега са пред мен. Все едно някой нарочно ги е оставил и е знаел, че ще мина.
Сърцето му се разтуптяло, взело ги в ръката си. Богатството било цяло, животът му бил цял.
– Дали винаги са си били там? – запитало се то – Може би е трябвало време, за да ги намеря. Може би те са тук благодарение на първото камъче – надеждата…
А кои са вашите камъчета, момичета?
Автор: Кристина Петкова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас
текстове на [email protected],
а одобрените ще публикуваме в рубриката „Из edna@“.
