Плачеш ли?
Понякога не мога да спра. Ей така, без сълзи. Без дъх. Без край. Устата ми сама се разтваря, сякаш ще изкрещя. А звук не излиза. И клепачите ми се свиват. Сбръчкват се болезнено и вече не мога да гледам. Опитвам се да ги отворя, не става.
Пробвай пак. Ама друг път.
Не искам да ми е гадно. Гадно ми е и ме боли, а причината за това е крайно тривиална: няма любов. Липсва ми, искам я, търся я и пак. Няма любов.
Прозвуча гейски. Чувствата са за педалите.
Вече няма значение всъщност как звучи. Това е.
Вчера един приятел ми каза, че неква мацка ми била навита. Бил съм изглеждал като мръсник.
Щях да падна.
Навита? Мръсник? Говорим за поредната незадоволена комплексарка, крещяща за внимание. От онези, дето те налазват само за да си докажат, че са желани.
Та как да обясня на тоя приятел, че има значение коя ще ми спи на възглавницата. Вече има, по дяволите. Иска ми се да не беше така, но сега е така.
Виж, преди нещата стояха по-различно. Добрите стари времена, разбираш ли. Тогава всичко, което мърдаше, бе обект на желанието ми. Всичко с люшкащи се гърди предизивкваше у мен гъдел под лъжичката. Всичко с талия сякаш ме молеше да го изпълня със себе си. И това беше години наред. Не виждах жени, хора, а движеща се плът, която трябваше да ми се подчини.
Аз бях един реализиран чекиджия. Просто в леглото не бях сам; под мен имаше и момиче.
Нещата обаче сякаш се усложниха. Извървях пътя до другата страна и не мога да се върна обратно. Само като си помисля, че стана като на шега…
Оная сутрин тя просто ми каза, че иска да си купи яке. Не разбирах как може да тръгнеш по магазинте с човек, с който миналата вечер се напи и преспа в полубезсъзнание, но нямах какво да правя и я последвах. Говорихме за… даже не си спомням за какво. Ето я и интересната част – просто си говорихме. Нормално, естествено, без преструвки. Без номера, без игри, без комплекси. Чисто тя и чисто аз.
Година и половина продължи нашето обикаляне за яке. Ако зависеше от мен, нямаше и да приключи. Но тя си избра друг моден консултант, който й показа нови магазини. И май й харесаха, не знам. Не съм я чувал, а ми липсва.
Малко съм обиден на света. Никой не ме предупреди, че когато Тя си тръгне, с нея си отиваш и ти. Или поне половината от теб. Онази, мислещата половина, с чувството за хумор, с идеите, с желанието за живот. Тази част просто изчезва. Остава другата, която е апатична и безсмислена. Черупката. Колкото и да почуквате отгоре, приятели, аз няма да се обадя. Аз липсвам.
И все още ме боли. Много. Панически. Понякога искам да си разпоря гръдния кош. Искам да бръкна вътре и да смажа мутрата на оня тъпанар, сърдечния мускул. Защото ми писна да го слушам как хленчи. Ушите ми кънтят заради скапаното цвърчене. А той си пее ли, пее една и съща песен на един и същи тон…
Писна ми от вулгарност и простотия, от чукане и ебане, от курви и чекиджии.
Искам да усещам и да бъда усещан. Без преструвки и без игри. Искам да обичам и да бъда обичан.
Искам чисто аз и чисто ти.
