Иван Вазоов е един от най- бележитите български литературни дейци. Той е първият професионален писател в литературната ни история, но за него литературата е преди всичко изпълнение на патриотичния и социален дълг. След Освобождението Вазов се превръща в духовен водач а българския народ. Той възприема себе си като обединител на нацията, народен трибун и като такъв се стреми чрез силата на своето слово, да възпита, у свободния вече българин почит към българските герои и история, към всичко родно.
Поетичният цикъл „Епопея на забравените” е прослава на възвишеното, на патриотичните идеали, на героизма, на великите синове на България, на най- хубавите качества на българския народ: родолюбие, самоотверженост, смелост. Чрез дванайсетте оди в цикъла Вазов проследява динамичния ход на Българското възраждане и посредством модела на легендата изгражда пантеон, иконостас на българските герои.
Творбата разглежда и проблема за загубения национален идеал, тя е протест срещу забравата обгърнала съзнанието на Вазовите съвременници, упрек в безпаметство. В част от творбите си поетът възвеличава възпява както индивидуалния така и колективния подвиг, масовия героизъм, всенародния устрем към свобода.
Такова едно произведение е „Опълченците на Шипка”- заключителната ода в цикъла. Създадена е след освобождението, когато особено актуален става въпросът за самочувствието ни като българи, за приноса на българския народ в отвоюването на свободата, за способността му да разполага с нея и да гради своя държава след петвековното робство..
В одата Вазов изобра¬зява безпримерния героизъм на българс¬ките опълченци на връх Шипка в битката през август 1877 г., от която зависи изхо¬дът на освободителната война, прославя героичния подвиг на българските опълченц- свидетелство за тяхната храброст и висок национален дух, за с безпримерна борбеност, смелост, с които доказват на света, че българската свобода не е дар.
Множеството изразни средства /метафора, метонимия, градация/ използвани в творбата и придават огромна експресивна сила и допринасят за утвърждаването и възвеличаването на опълченския подвиг.
Произведението се състои от три части, които са графично обособени: лирически увод, лирико- епичен разказ и лирически епилог.
В лирическия увод се открояват две смислови части. Те са израз на различните виждания по въпроса за приноса на българския народ за свободата на родината. Мощната анафора „нека” служи за въвеждане на обвиненията към българския народ. Тезата на отрицателите е, че българите още носят срама на робството: „синила от бича”, „следи от теглото”,”счупените окови”, „дирите стидни…от хомота стар”, че споменът от „люти дни на позор” засенчва всичко славно от българската история. Хулителите виждат само „Беласица стара и новий Батак”. Това са символи на едни от най-трагични¬те събития в нашето минало- ослепяването на Самуиловите войници и кървавото клане в ба¬ташката църква по време на Априлското въстание. Това са тежки поражения в нашата история, но тези символни имена носят не само трагичен, но и героичен оре¬ол. Това е трагизмът на историята, но не и позорът на народа. Българският народ мъченически е носил своя кръст,
Зад привидното съгласие на автора с хулителите прозира неговата бол¬ка, от несправедливите обвинения на „наши и чужди”. След последното ударно „нека” обаче, Вазов преобръща звученето на творбата, разкрива своите аргументи в подкрепа на тезата, че народът не е получил даром свободата си, че в българската история има достатъчно примери за героизъм и себежертвеност.“Слава, гордост, светлина”,са новите понятия, които влизат в текста и контрастират на мрачните тонове в първата част на увода.
Вазов посочва един пример, който е достатъчен, за да се отхвърли клеветата за подарената свобода. На отрицателите лирическият говорител противопоставя “едно име ново, голямо, антично що вечно живей/ и в нашта история кат легенда грей”, като неоспоримо доказателство за българската смелост, патриотисъм и себежертвенот в името на свободата на родината. Този „див, чутовен връх, покрит с бели кости и със кървав мъх”, е „на безсмъртен подвиг паметник огромен”. Неговата слава е съизмерима с тази на Термопилите. Сравнението с Термопилите е убедително доказателство за патриотичния устрем, с който се защитава родната земя. Героичната защита на отечеството е, доказателство за чест и достойнство. Над мрака на робското минало засиява светлия лик на величавата Шипченска епопея. вместо унижението и срамът идват гордостта и славата. Градираните епитети, метафорите, сравненията доказват силата на неувяхващата слава. Името на чутовния връх “на клеветата строшава зъбът”. Възпяването му утвърждава отново връзката с Балкана, който в българския фолклор и литература се възприема винаги като героичното пространство на подвига, като знак за юначество, гордост, непреклонност в българския.
Градацията на чувствата достига своята кулминация във възклицанието „О, Шипка!”. Това е и началото на лиро- епичния разказ за геройството и саможертвата на българските опълченци. Даден е достоен отговор на несправедливото об¬винение. народ, който е доказал със своя героизъм правото си на национално- историческа съдба.
Поетът приема ролята на очевидец на баталните сцени. Основен композиционен похват в разказа е контрастът. Противопоставени са образът на смелите опълченци и този на ордите на Сюлейман паша, с цел извисяване образа на шипченските защитници, внушаване на тяхното духовно превъзходство.
Турците са наречени “орди” , “орди дивашки”, “душманските орди”, което насочва към варварското, дивото у поробителя и показва тяхното числено превъзходство. Опълченците са определени като “българи”, “младите дружини”, “орляка юнашки”, “дружините горди”, „шепа спартанци”, което извисява образа им и акцентира върху единството, смелостта и силния им дух.
Контрастът се проявява и в пространствената опозиция, която има и нравствени измерения Българи, орловци са горе, на върха. Тази позиция сакрализира техните образи. Високи са идеалите им, велика е тяхната храброст, недосегаем е българският дух, пространството на върха е символ на нравственото надмощие на българските опълченци, докато „долу” е адът на робството и тираните на народа, там са вековните поробители , които ,,лазят по урвата дива”, ,,падат и мрат”. Пространственото им положение ги принизява. Дори и да загинат, Опълченците ще излязат като морални победители от битката, защото се борят за нещо свято и ценностно високо- правото на свобода на своя изстрадал народ.
Възхитен е поетът от жертвеното родолюбие на защитниците.
Сравненията с които Вазов рисува опълченците са разнообразни. Поетът сравнява българските бойци с лъвове. Лъвът е национален символ, образ емблема на българската силата и безстрашие. Сравнението „ кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса” е израз на залегналото в цялата епопея съизмерване на родното с чуждото с цел възвеличаване на родния подвиг. Сравнението издига подвита до световни измерения, показва и неравната битка, в която обаче по- силен ще се окаже идеалът, духът.
На финала сравнението „като скали твърди” в комбинация с тафтологията „желязото срещат с железни си гърди” утвърждава непоколебимостта на опълченците, готови да умрат, но не и да отстъпят върха. Мотивът за смелостта и жертвоготовността минава през цялото произведение и извисява образа а героите.
Единствените индивидуални образи в одата са тези на предводителите. Нападатели¬те са принизени и чрез образа на своя водач. Епитетът „безумний” разкрива ожесточени¬ето, яростта на турския военачалник Сюлейман и невъзможността му да разбере, че „раите” ги няма, че българите вече не са роби а силни и воле¬ви личности, борещи се за своята свобода..
На „Сюлейман „безумний” поетът противопоставя „Столетов наший генерал”. В момента, когато “ отникъде взорът надежда не види “, думите на генерал Столетов дават духовни сили на опълченците, напомнят за отговорността, която са поели, и за величието на идеала, за който се сражават:… „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
Контрастът между предводителите не е само в назоваването им, но и в думите които изричат. Турският предводител високомерно и яростно крещи „Търчете! Тамо са раите”. А предводителят на българските доброволци изрича слова, които ще стигнат до сърцата на доброволците. Така Поетът внушава, че турците са просто свирепи войици, изпълняващи заповеди, а българските опълченци се бият за свята кауза- свободата на родината си.
Шипченските защитници са горди, юначни, силни, смели български синове, неподвластни на робското подчинение и унижение. Отдадени са изцяло на идеята да устоят на атаките на турските „бесни и шумящи” орди, да защитят българското достойнство.
Изпълнени с решителност да устоят докрай, опълченците се хвърлят в боя без страх за живота си: . всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт а изложии един враг повеч мъртав да положи
В душите, в сърцата живота вече е пожертван в името на народната свобода..На фанатичния възглас на турците ”Аллах!” е противопоставено свободо¬любивото „ура” на българите. Жертвената себеотдаденост и дързост на шепата герои е внушена чрез градацията: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд”.
След обобщителното изречение “Щурмът е отчаян, отпорът е лют.”, в което отново противопоставя силите на турци и българи следва описание на най- тежките мигове от защитата на заветния хълм, когато „отникъде взорът надежда не види”, но българските юнаци надмогват физическата умора, отчаянието и страха от смъртта.
Пред заплахата на смъртта и риска да загубят битката те не се примиряват, а откриват нови сили в себе си. Помагат им думите на генерал Столетов. „Вълните намират канари тогаз”е метонимия насочваща към масовия героизъм, към монолитното сливане в една общност, която се противопоставя на позорното робство. Образното спояване на опълченците с върха и канарите внушава непреклонната устойчивост на героите. Ярките метонимии бележат неотстъпчивостта и несломимия дух на шипченци.
Възхищението и преклонението на поета- родолюбец пред величествения подвиг са представени чрез възклицанието „О, геройски час” .
В ръцете на защитниците„дървото” е „меч”, „камъкът” – „бомба”, всичко се превръща в оръжие, дори телата на мъртвите им другари“и трупове мъртви фръкнаха завчаска, / кат демони черни над черний рояк”. Този момент на защита на върха на българската слава е кулминацията на разказа.. Битката излиза извън реалното пространство, подвигът се превръща в легенда.
Страхът на поробителя е представен чрез противопоставящите се сравнения:”идат като тигри, бягат кат овци” Вековните поробители са безпомощни пред „раите”, пред силата на устремените към свободата бъл¬гари, срещу тях заедно „се бият живи и умрели”, а израз на ужаса, който ги е завладял, е техният „демонский вик”.
Ярките антитези: „Патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва – гърдите остаят”, разкриват твърдостта, решителността, жертвоготовността на опълченците. Мисълта за ро¬дината е това, което им дава сили и не им позволява да се предадат: „ България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!”Готовността за саможертва изключва възможността за бягство. Единствен изход и дълг на защитниците е да се бият докрай. Със съзнанието за отговорност пред народ и отечество опълченците отстояват силата на духа, тогава, когато физическите сили и оръжията за защита вече са изчерпани. Поетът внася мотива за хекатомбата, за да открои драматизма на момента и за да утвърди подвига.
За тях е “сладка радост” да умрат в името на свободата на родината си. Те са се обрекли на отечеството си.
Проявеният героизъм показва, че робът вече се е осъзнал като свободен човек, който е готов да умре като такъв , но не и отново да приеме робските вериги. Със славата на тяхната саможертва ще бъде измит позорът на робството. Високият връх става символ на извисилия се български дух.
