Маргарита Петкова
Войната по пътищата всъщност се оказва най-продължителната, най-неуправляемата и най-кървавата. Не преувеличавам. Въпрос на статистика, не на екзалтация. Най-продължителна е – Стогодишната война е просто поредица от военни действия и конфликти между Англия и Франция, а 144 години от първия автомобил на Карл Бенц трасират един все по-интензивен и по-непрекъсващ процес на самоизтребване посредством все по-луксозни, по-бързи и по-каталясали за нашите ширини коли всякакви.
Най-неуправляема е – всяка война има своите стратегии и тактики, има мисъл, перспектива, планове, независимо дали е завоевателна или Отечествена. И цели победа. Във войната по пътищата няма победители. За какво се води? Ами – за да задминеш “тоя цървул“ пред теб с по-мощната си кола, да хванеш жълтия светофар, миг преди да светне червеният, да изпревариш смотания пешеходец, дето се кани да пресече на пътеката баш пък пред твоя автомобил и ти убива скоростта, за да накажеш мърморещата си съпруга или мухльото, дето ти казва как да завиеш, да се изрепчиш, да се наадреналиниш, да си избиеш комплексите… за всичко.
За всичко, което няма отношение към движението по пътищата и закона и правилника за това движение. Щото закона по стар български обичай е „врата у поле“. И като яхнеш многото коне, къде ще я целиш тая врата – давай газ през просото! И просото се превръща в кървава нива. Обещах си да не ме избива на патос. Та затова няма да навеждам мисълта ви, дето класовете в нивата са на близките и познатите ви, на роднините и недай боже, на децата ви. Въпреки че е точно така.
Винаги когато пътувам и покрай колата на сина ми оглушително свирят клаксони и профучават джигити, защото той е спрял на пешеходна пътека или просто управлява автомобила си със съобразена според пътния знак скорост, чувам с вътрешното си ухо пожеланията по мой адрес, отправени към него. Често, признавам си, ми се е искало да сляза от колата на следващия светофар и да кажа на джигитчето “Ей ме, бе, а да те видя!“. И да срина мъжествеността му, ако не завинаги, поне за някоя и друга годинка.
Така изпускам парата, не се плашете, всеки си има методи за спасяване от наглостта и простащината. Този мой метод е от не дотам приличните. Споделям го, за да не гракнете, че се мисля за бяла и добра. Изобщо не съм. Неведнъж съм писала с ядни думи и още по-ядни мисли по тази, изтъркана и незначителна, според много от вас, тема. И пак “ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза срещу стихиите“.
Не цитирам напразно Ботев. Тази война е моя война, защото трябва да се тури край на кървавата жътва по пътища, улици, подлези и надлези, спирки и паркинзи, пардон, паркинги, разбира се.
Единият ми син беше доста посмачкан на тротоара от паркирала там кола. По невнимание. Колата висока, синът ми, 4-годишен, седнал на плочките, как да го забележи шофьорът, като дава заден, без да погледне в страничното огледало. Аз няма да забравя писъка на детето си, няма да забравя как мъжът крещеше: “Госпожо, прегазих го!”, няма да забравя, че не помня как съм тичала по коридорите на поликлиниката, няма да забравя ужаса на този човек, който идваше да види детето ми, обаждаше се по телефона да се информира и да пита има ли нужда от нещо.
В момента на инцидента на задната седалка беше собственото му момиченце, не по-голямо от синчето ми. Слава богу, разминахме се само с не много страшни охлузвания и голяма уплаха. Малкият дявол. Но пък може би точно заради това преживяване синът ми сега е перфектен и отговорен водач на МПС. Само дето не искам всички да спазват закона и правилника по такива причини. А просто защото е редно да се спазват. За какъв трябва да се мислиш, надувайки газта в подлез и да отнесеш като куцо пиле домат дядо и внуче на автобусна спирка, както се случи преди няколко дни?!
За недосегаем? За богоизбран? За Господ? Или просто по тънката лайстна – баш на мен ли? Да, уважаеми и неуважаеми, баш на теб, баш на вас, баш на всеки от нас. Естествено, както всяка монета, и тази си има две страни. Когато зимата пак ни изненада на самия край на ноември, от родолюбивото с. Телиш до града герой Плевен ни се наложи да пътуваме с 5 км/ч, при видимост 5 м и сняг 5 см върху 3 см лед. По международен път! Да ме извинява Виктор Самуилов, но сутрин тръгват снегорини друг път! Защото беше обед, а снегорините – само в едноименната стихосбирка. Това – като малко лирическо отклонение, но когато се поднесохме, та почти извъртяхме един кадрил с насрещния автомобил, добре че не се целунахме. Други не са успели да го избегнат – видяхме 3 такива инцидента, дано безкръвни…
Да, бе, във всяка война има и оцелели. Което не изкупва жертвите. А тази точно война е безсмислена и много мащабна. Ако трябва да пусна диктаторът у мен да говори, то едиктът ми ще бъде категоричен: крути мерки за всяко нарушение – от лишаване от право на шофиране завинаги до отнемане на автомобила в полза на държавата. Знам, че законът също е достатъчно строг. Но трябва двойна строгост при спазването му. Без “шарене“ на ръка, без шуробаджанащина в КАТ, без “абе то наше момче“, без всичките съдебни процеси по бързата процедура, без… Без военни действия в мирно време. Защото никой не е защитен. А ако бялата и добрата у мен трябва да говори, ще задам на всички един въпрос: За къде бързате, момчета и момичета, дами и господа, хора с безценен живот? Всички сме за там. Защо искате да се прередите, че и други да поведете със себе си? Последната спирка е за всички ни. За разлика от нас животът няма спирачки!
За къде бързате, момчета и момичета, дами и господа, хора с безценен живот? Всички сме за там. Защо се правите на по-бързи от бързите и по-яростни от яростните? Пол Уокър не е ли достатъчно доказателство, че бензинът в кръвта не е от най-добрите й биохимични съставки?
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
