Малко хора днес знаят, че големият писател сатирик Мирон Иванов е завършил медицина, специалност “Фармация”. Роден е в София в 1931 г. Умира едва на 57 години, през 1988 г. Работил е във вестник „Вечерни новини”, в “Труд”, а после 18 години във в. “Стършел”. Беше абсолютен работохолик. За нас, които си говорехме с него в редакцията на “Стършел”, ей така, докато се мотаем, той написваше поредния фейлетон. Нищо и никой не можеше да го притесни, когато пишеше, където и да се намираше. Станислав Стратиев и Валентин Пламенов го обожаваха. Нямаше разговор, в който да не го споменават като “майстора”. Приживе издаде 30 книги, между които “Живей като другите и бъди благословен”, “Трендафил лети с ракета”, “За лулите и нулите”. След смъртта му дъщеря му Петя Миронова публикува още 8 негови творби, които е оставил в ръкопис. Със съпруга си художника Огнян Киров създадоха издателство “Атлантида”: “За да не се попилее творчеството на баща ми”. Досега е успяла да издаде четири от петте тома с произведения на Мирон Иванов. Петя дори и външно прилича на баща си – усмихнати очи, един вроден финес, какъвто излъчваше и Мирон Иванов.
– Помня баща ти винаги в настроение, винаги готов да разкаже виц или да го измисли на минутата.
– От него съм възприела широкия поглед към света, да не обръщам внимание на дреболии, да не си развалям настроението заради глупости.
– Веднъж видях баща ти в мебелен магазин – влезе, видя едно бюро, посочи го и отиде да плати. “Няма ли да си избереш, има разни модели”, попитах аз по женски. А той: няма време за избиране, нали ще ми върши същата работа. Ти, като журналистка, какво възприе от неговия витален дух, от съветите му за писане?
– Добрият родител възпитава с всичко, което върши и говори, без да си поставя дори целта да възпитава. Докато сме деца, попиваме с порите на кожата си, вдишваме, живеем в атмосферата, създадена от родителите ни, или точно обратното – бягаме от нея, ако тя ни отблъсква… Не съм се замисляла дали от начина, по който пишеше моят баща, съм добила реална представа за трудността на писането. При него имаше лекота, яснота и добронамереност. Смехът се промъкваше като слънчев лъч в написаното и го правеше неповторимо. А това може да създаде измамното впечатление, че е лесно… Сутрин след сутрин, в продължение на 33 години, в шест сутринта той вече сядаше пред пишещата машина.
– Той рано е овдовял?
– Като овдовял баща храбро се опитваше да ми даде необходимите житейски знания. Един ден, бях на 12-13 години, се връщам вкъщи. Гледам татко, донесъл една шевна машина „Лучник”, накупил метри крепон, имаше такъв здрав плат – крои и шие калъфки за мебелите ни и си пее! Много ме порази гледката. Той каза, че тази машина е подарък за мен: Дали роклята ти ще е от басма или коприна, зависи от възможностите. Но ти трябва да можеш да я ушиеш. При това добре! Пишещата ми машина „Хермес Бейби” дойде година-две по-късно, когато той получи хонорар от Франция за една своя поставена там радиопиеса.
Той можеше всичко в сатирата. За идеи беше неизчерпаем, но това създаваше лъжовната представа, че да се пише, е лесно
От него научих, че това, което не успееш да кажеш в трийсет реда, няма да можеш да го кажеш и в триста. Двата обема предполагат различни видове писане, най-малкото различни жанрове. Баща ми имаше предвид способността да изразиш най-важното, освободено от бъбривостта на подробностите. Можеш да напишеш роман от 300-400 страници – добре! Но когато правиш журналистика, и най-малката излишна дължина е разточителство. Мисля, че по този път – на изчистване на излишното, той стигна до афоризмите. Написал е много. Краткото писане е вид дисциплина на ума.
– Ти записваше ли баща си? Той ръсеше брилянтни реплики, случки, слушала съм го, докато седях в „Стършел”…
– Понякога. Но години наред ми се обаждат хора – и познати, и непознати, които ми разказват разни случки, почувствали са го като приятел – може би само за ден, за някакво събитие, където са се срещнали и той е трябвало да говори… Помнят го. И аз ги записвам.
Имаше много битки в журналистиката някога, преди две-три десетилетия. Да вземем по-популярните: за жълтите павета, за кестените по бул. „Руски”, които щяха да бъдат изсечени… Или ограничаването със закон на жилищната площ, която едно семейство може да притежава – сто и пет квадрата или там някъде. И тръгна вълната от фиктивни разводи, за да не загубят второто си жилище, немалка част от които после станаха действителни. А в това време поскъпнаха рязко съдебните разходи за развод.
Коментарът на Мирон Иванов в „Стършел” беше: “Не бих искал да мисля, че родителите ми живеят заедно само защото баща ми няма петстотин лева, за да се разведе с майка ми”. За чувството за мярка помня: „Няма такава премъдрост, която, повторена сто пъти, да не стане противна на хората”.
Ето и нещо за възможностите на медиите: „При определени условия и врабецът може да литне по-високо от орела. Въпросът е как ще бъде отразено всичко това”.
– Разкажи за децата си. Големият ти син Мирон Крумов е кръстен на дядо си?
– Мирон се изявява успешно в телевизията. Започна като сценарист в “Сблъсък” на Иван и Андрей. Сега е сценарист в TV 7. Още се колебая дали писането, или рисуването доминират при него. Но те се съчетават добре, струва ми се. Вече имам и един сладък внук, Валентин.
От втория ми брак с Огнян са двете ми дъщери. По-голямата, Веселина, завършва кинодраматургия в НАТФИЗ, а по-малката – Кристина, вече се изявява като джаз певица – трета поредна година участва в Джаз фестивала в Банско.
Децата са моят живот или по-точно, най-добрата част от него. Увереността, че съм необходима и полезна. Покрай грижите за тях нямах време да мисля за отвлечени неща, просто живея. Те растат. Щастлива съм заради присъствието им. Радвам се на успехите им.
– Имаш ли илюзии? Мечтаеш ли?
– Срам ме е да ти призная, но илюзиите ми отдавна изчезнаха. Понякога мечтая, но някакви малки, осъществими неща. Чувството ми за реалност, уви, изблъска въображението.
Савка ЧОЛАКОВА
