Един живот на две

Един живот на две

15 December, 2013,

Posted in  Разкази

Баси, какви големи задници сме. Само цъкаме с език, коментираме и слагаме хората на бесилото – тоя е такъв, оная е такава, а за тия дори не си струва да говорим. От време на време се вижда и някой проповедник, който оневинява „тия“ и „ония“. Накрая някое стажант-журналистче или Карбовски ги заклеймява като упадък на обществото и това се препредава по социалната мрежа. Така Карбовски става или по-велик журналист или хейтъра на обществото, а стажант-журналистчето вече е журналистче. Гордее се с творбата си за заклеймяването на обществото. Вече се мисли за журналист, а не за журналистче. Факт е, че повечето неща са му чужди, но е направил кратък рисърч в гууглето и е голямата работа.

Що ви го казвам това? Щото съм ядосан. Забележете – звуча някак небрежно и ядосано с това „Що“, а не с правилната дума „Защо“. Думата „Що“ е като обществото ни – половинчата работа, недовършена работа, мързелива работа, деградирала работа. Абе, сякаш е всичко друго, но не и работа.

Огромен увод направих, в който май показах, че съм ядосан. Ядосан съм на вас, съдници. Съдите, че тая е курва? Ами то да не е лесно да си леко момиче? Да, нормален съм. Затова ще ви разкажа и една история.

Историята на Вики. Вики беше обикновено дете. От бедно и необразовано семейство. Какъв живот може да има такова дете? Нищо интересно и все пак живот. Тича по поляната зад блока, излиза на улицата, крещят и от балкона, прибира се вкъщи, пердаваш я хубаво, свива се в ъгъла и реве и така до другия ден. Не знам с какво си е играла и какви са били приятелите и, затова няма да се впускам в детайли.

Един ден, докато си играе на поляната, се случва пагубното за нея. Първо, искам да опиша поляната. Да не си помислите, че е някаква поляна накрай града. Това е малката полянка зад блока, която всички вие имате. Стига да не сте неясните богаташи с поляна до собствената къща или живеете в затворен комплекс. Казвам ви открито – обикновена поляна зад блока. Има и катерушки, пейки, сещате се. Нали и вие бяхте там вчера на пейката, докато детето ви си играеше и се пускаше по пързалката? Затова Вики не беше направила нищо лошо, за да я ошамарят после. Просто си играеше. Нали знаете обаче детското любопитство колко е голямо? Искат да разберат всичко на света. А тя, като 12 годишна представителка, всичко иска да разбере преди да дойде времето и. Вече се мисли за зряла, а още не е станала дори тинейджър.

И така, седи си тя на пейката след като си е играла на катерушката. Има и други деца около нея. Цяла компания. Веселие голямо. Изведнъж някой се провиква:

–  Хей, виждате ли онова в поляната? Какво е то? Какво има вътре? Дали не е съкровище?

– Ухаааа, съкровището на Джак Спароу!!!

Вики се затича първа до него и го дига към лицето си. Децата тичат към съкровището също. Съкровището всъщност е 1 буркан. Обикновен буркан с нещо вътре. Подарък-изненада. Буркан готов при разтръскване да смеси веществата си вътре. Това и стана, когато Вики го вдига от земята и го поднася към лицето си, за да го огледа. Не сте идиоти, нали? Знаете какво става. Въпросът е откъде знаете?! Не бяхте ли вие тези, които твърдите, че тук е прекрасно за живеене и добрина строи отвсякъде? Нещастници!

Бурканът гръмва. Следва цяла поредица от истории, които не са за разказване – кървища, викове на уплашени хора от взрива, суматоха, линейка, сълзи, припадания.

Резултатите са следните – обезобразяване на част от ръката и най-вече половината лице. Представете си Харви Дент от Батман. Който не го знае – да го погледне.

Следват няколко новинарски блока, в които новините правят своя рейтинг, няколко разследвания и разбира се – нищо. Не се знае кой е оставил буркана там. Но на вас и това ви беше ясно.

Вики претърпява няколко операции и много болка – физическа и психическа. Предполагам психическата е много по-голяма – да се гледаш в огледалото и да знаеш, че си половин човек. Нейните родители никога няма да си позволяват да я оправят напълно. Всичко е пари. Хора, здравето струва пари, колкото и да го отричате! Затова Вики няма да оздравее напълно или поне колкото е възможно. И все пак психическата болка е много по-голяма. Децата са жестоки, дребни гадчета, които са готови са смажат всеки. Така е в училище. Смазване от подигравки, подмятания, че е „изрод“ и отвращение на хората. Лицемерни са – горката, горката, ама по-добре да не си говорим с нея. Кой ще говори с тоя изрод?  Затова тя си пуска коса през половината лице. Еднолицевата Вики. Запознайте се.

Изведнъж започва първо преобразяване. Грозното патенце ще се превърне в красив… трофей. Циците навън, изключително къса пола. Няма как – трябва да се компенсира с нещо. Различни мъже я взимат с различни коли. Къде я водят? Предполагам не на кино и романтични вечер. А може би само там? Кой знае – тя знае! Тя е само на 16, а вече знае. Няма да излиза на студа по цици и по къса пола. По-добре някой с кола да има за гадже. Момчета, мъже, чичковци – как дойде….

– Еми да… Кво искате от мен? Искате да си седя и да се самосъжалявам вкъщи ли? Живее ми се. Ще излизам с който си искам, защото живота достатъчно ме наказа!,“  – говори с горчивина Вики.

И не е виновна! Аз не я виня. Няма интелект за голям скок в образованието и трудна кариера – да я съжаляват и да я взимат на работа, защото тя е „бедничката“ или пък да я отритват от работа, защото „не пасва на това работно място“ демек, защото има видима деформация и клиентите ще избягат. И какво остава – трябва да разчита на това, което има… или поне това, което е останало от нея. Добре, че има поне едни големи цици, които компенсират. Ето колко му трябва на човек – едни цици и вече всичко друго е забравено. Говорим за хубави и големи цици. Моля, тези с безформените, увисналите или  малките гърди – настрани!

И ето – Вики се качва в поредната кола и се бори за живота си. Бори се за по-добър живот. Не те виня мило момиче. Обществото е виновно. Или по-скоро, хайде сега да не обвинявам, за да не ме обвиняват, че има много свестни хора сред нас. Виновен е господин Х, който е сложил буркана. Само помислете какъв сбъркан тип трябва да си за да сложиш такъв буркан нарочно там и да съсипеш един живот. Защото такъв буркан не се оставя ей така в поляната. Той си има определена цел – да съсипе друг живот, защото и твоя живот е съсипан и си амеба в свят на акули. А този човек може да е вашият съсед, който ви поздравява всеки ден. Никога не знаеш кога добряка ще извади големия сатър. Тези типове са по-опасни от грубияните. Но спокойно! Това е прецедент. Обществото е наред, страната е прекрасна и хората са  доброжелателни. Е, има двама-трима особняка, ама вие ги отбягвате. Да видим дали и вашите деца ще успеят да ти отбягнат.