Инж. Симо Симов е роден през 1943 г. в София. Завършва ВМИ, след това специализира в Колумбийския университет в Ню Йорк. Получава степен “магистър”. Работил е в “Минстрой”, след това дълги години е шеф на отдел и кантора във ВТО “Изотимпекс”, като пряко отговаря за поточната линия на компютрите “Правец”. В средата на 90-те години става преводач на собствениците на златния рудник в Челопеч, където се пенсионира. Разведен, с една дъщеря студентка, която живее с бившата му съпруга в САЩ.
– Г-н Симов, вие сте единият от тримата българи, завършили престижния Колумбийски университет в Ню Йорк по времето на Живков. Някак си не мога да повярвам обаче, че сте заминал без връзки, без солидни протекции. Нали тогава редовите нашенци трудно излизаха дори в СССР, да не говорим за пребиваване във враг №1 на соцлагера – Америка?!
– Не, наистина заминах без връзки. След като завърших ВМИ – София, постъпих на работа в “Минстрой”, в изчислителния център, защото бях със специалност “Електроника”. Оттам в самото начало на 1971 г. излезе отнякъде някаква стипендия за Колумбийския университет и може би между другите аз съм бил най-подходящ. Много хора са ме одобрили. 7-8 месеца се попълваха формуляри, изпращах ги до Колумбийския университет. И през септември заминах за Ню Йорк. Хубавото беше, че там вече имаше един студент-българин – Георги Захариев, който много ми услужи – да ме настанят в общежитието, да ми уредят стипендията и прочее.
Вече на място разбрах, че тази стипендия за България е била уредена от шефа на катедрата, казано по нашему, по минно дело към Колумбийския университет – българина Стефан Божков, който е следвал в Мюнхен, но още по време на Втората световна война се преселва в САЩ.
Имахме връзка с търговското ни представителство, с мисията ни към ООН. Покрай това съм се срещал с много известни хора. Доста от тях бяха станали генерали след това.
Там видях и ген.Тодор Бояджиев, тогава той беше млад и добре изглеждащ човек, който, като ходеше с автомобила до летището да посреща хора, се правеше на Фитипалди. Имаше няколко катастрофи.
– Имаше ли загинали, тежко пострадали?
– Слава Богу, не. Но колите бяха изпочупени.
Стипендията ми беше 1200 долара, но българското търговско представителство ни канеше на всички коктейли и тържества, където се наяждахме до пръсване, даваха ни билети за концерти… Геро Грозев тогава беше шеф на мисията ни в ООН.
– Ако не се лъжа, той е чичо на известната съдебна лекарка доц. Мария Грозева?
– Да, точно така, но този човек вече е покойник. Шефка беше и една Гаврилова от ЦК. Освен тях там работеше като представител на “Балкантурист” Генадий Панкин.
– Да поясня – руснак, баща на известния театрален режисьор Борис Панкин и зет на втория човек тогава в ЦК – Борис Велчев. Бил е съпруг на дъщеря му Искра, изкуствоведка в БАН.
– Не помня дали тогава вече бяха разведени. Но дори и да са били, Генадий Панкин не беше “разжалван”. Беше много сладък и хубав и редовно посещаваше руската мисия, която наброяваше 500 души.
Спомням си и за дъщерята на Стоян Венев – също художничка, много културна жена, съпругът й работеше в ООН. Участвахме в преместването им от по-голям апартамент в по-малък, защото тогава имаше такава тенденция – да намаляват разходите.
– Запознахте ли се с известни български емигранти, или ви беше страх да контактувате с тези среди?
– Моят състудент Георги Захариев ми каза: “Можеш да ходиш да се подстригваш на “Бродуей”, при един българин-невъзвращенец”. Аз отидох и започнах да се подстригвам при него. Той беше около 60-годишен, държеше бръснарница под наем на “Бродуей”. Отишъл на гости при брат си, който работел в посолството ни в Египет, но после заминал за Америка и повече не се върнал в България. Чолаков разказваше, че дъщеря му Мадлен учи във ВИТИЗ. Не му вярвах, защото беше простичък човек.
След известно време, когато си тръгнах за България, той се разтича, написа едно писмо, купи едно златно пръстенче с часовник, даде ми ги, даде ми и адреса на жена си. Като се върнах в България, отидох на ”Витошка” и й ги предадох. Съпругата му беше фризьорка. Тя ми каза, че не иска да са развежда с него, че двамата държат да си запазят семейството. А дъщеря им Мадлен наистина се оказа актриса, съблече се гола в един филм. Впоследствие беше в театъра в Смолян, но вече от няколко години живее в САЩ.
Но искам да ви разкажа и за нашия разузнавач в Ню Йорк Пеньо Костадинов, който беше арестуван за шпионаж и лежа в американски затвор. Не съм съгласен с Петър Христозов, който го величае в едно интервю за вашия вестник.
През лятото на 1972-ра, беше голяма жега, отидох в търговското ни представителство, което се намираше на 42-ра улица. Качвам се горе, не си спомням етажа, високо беше, и един нов човек – с костюм, с вратовръзка, с бяла риза, изведнъж се нахвърли срещу мен: “Как може така да ходиш?!” Бях с джапанки на бос крак, с джинси и тишъртка. И тоя като ме захапа: “Ти какво правиш, бе! Ти излагаш България тука!” За мен това е един посредствен човек. Жена му беше детска учителка.
Свиреше на акордеон и на един 24 май даже изпяхме заедно някаква песен. Но за мен той не е никакъв разузнавач. Нито знаеше добре английски, нито нищо… Самата му позиция там каква беше? На коктейли на фирми какво да разузнава?
– Имаше ли по ваше време и други български студенти в Ню Йорк – не само в Колумбийския университет, които после станаха известни имена?
– Една година след мен в Америка дойде Божидар Янев. През последните години отговаряше за мостовете в Ню Йорк и на два пъти беше гост на Кеворк Кеворкян във “Всяка неделя”. Той дойде с жена си, нямаха деца, през 1976-а се прибра в България, каза, че нещо не му признавали доктората, след няколко месеца отиде на екскурзия в Париж и не се върна. В интерес на истината беше много добър строителен инженер. Но при Кеворкян се правеше малко на герой, но за мостовете какво – има си процедури, проверяват се въжетата, проверява се за пукнатини, за стареене… Божидар беше дошъл с жена си – много красиво момиче, нямаха деца, първата им работа, когато се върнаха в България, беше да се разведат.
– Докато сте били студент в Ню Йорк, там е работел и Любен Гоцев. С какви впечатления сте от този митологизиран и демонизиран генерал от бившите тайни служби?
– Любен Гоцев тогава беше млад човек, чиновник в ООН. Имаше един сладък хумор, много добре се отнасяше с хората, винаги беше облечен с вкус. И сега е такъв, доколкото знам. Увлекателен събеседник е. Него съм го запомнил с това, че сутрин си е правил кросове, някъде се е облекчавал и казваше: “Ако някой ме следи, да следи и тая работа!” Беше много симпатичен.
– А къде се е облекчавал по време на джогинга – в Сентръл парк?
– Не непременно там /смях/. Беше много културен и информиран човек, който е абсурдно да яде кучешка или котешка храна. Нали така бяха писали. Хващам се на бас за един милион, че това е невъзможно.
Когато следвах в Ню Йорк, там имаше едно семейство Тодорови, които имаха двама синове. После бащата стана посланик в Белгия. Единият му син – Славчо, се ожени за дъщерята на Любен Гоцев – Ирина, мисля, че се казваше. Другият син на Тодорови – Владимир, пък се ожени за една моя колежка от “Изотимпекс” – Цвета, лека й пръст, почина много млада. В края на социализма Владимир Тодоров отиде на работа в Лондон.
– Дълги години сте завеждали отдел във външнотърговската организация /ВТО/ “Изотимпекс”. В предварителния ни разговор споменахте, че от този период познавате и Валентин Димитров – Вальо Топлото, печално известния бивш шеф на “Топлофикация” – София. Колеги ли бяхте с него?
– Не, той работеше в друга външнотърговска организация, но на състезанията по тенис се срещахме. Винаги беше с добри екипи, затова мисля, че още тогава е получавал подаръци. Но не се отличаваше с нищо, не се сприятеляваше с никого – изобщо, бих казал, един среден човек.
– Наблюдавали сте пряко производството на компютрите “Правец”, запознат сте с всички тайни и явни истории около т.нар. дискови запаметяващи устройства – така ги водеха през 80-те години. Много от “отговорните кадри”, които се занимаваха с тях, отдавна въртят бизнес в Силиконовата долина, други бяха дори в затвора…
– Ще ви разкажа за Бисер Димитров. С него сме работили в една стая. Той беше зет на главния прокурор преди 10 ноември Иван Вачков. Бисер беше дясна ръка на Огнян Дойнов. Без да е бил началник отдел, по едно време му дадоха Завода по приборостроене в Пловдив, до бирената фабрика. За него се носят легенди, но на мен даже ми беше симпатичен. При него обаче историята е малко каубойска. В смисъл Огнян Дойнов му даваше голям карт бланш за сделки. Мисля, че Бисер не беше най-големият интелектуалец, който да направи точно тези сделки /смях/. Понякога действаше много брутално. Например, докато беше шеф на Завода по приборостроене, ги беше накарал за едно денонощие да сменят всички плочки.
По една случайност, след като беше излязъл след едногодишен престой в затвора, се видяхме на една бензиностанция, беше с неговата шкода, поздравихме се, а само след няколко месеца той замина в Силиконовата долина, направи се на велик… Но, вижте – няма начин някъде да не е скрил няколко милиона долара.
Пловдивчани затова го вкараха в затвора – беше купил оборудване “секънд хенд” за 14-15 милиона, което изобщо не можеше да работи с нашето напрежение от 220 волта. Затова казвам, че каубойска работа беше при него.
Нашият генерален директор – Витанов, пък беше играл като дете с Луканов и затова той също му даваше карт бланш. Така че идеите на Дойнов и Луканов се чувстваха в “Изотимпекс”, чувстваше се, че нещата при нас се дирижират от най-високото място.
– А кой беше шеф на завода за компютри в Правец?
– В последните години беше Пламен Вачков, който сега работи в Комисията по комуникациите и далекосъобщенията. Той е син на Иван Вачков, главния прокурор по времето на Тодор Живков.
– Толкова ли бяха секретни наистина проектите “Нева” и “Монблан”, или и вие сте подочували нещо за тях?
– С този въпрос ми напомняте за онези служители на търговското представителство и на ООН в Ню Йорк, които по-късно станаха генерали. Един от тях беше Георги Манчев. Беше умен човек, шеф на научно-техническото разузнаване. Жена му беше рускиня, имаха три дъщери. Сближихме се по линия на спорта. Беше роден през 1941 г., но почина през 1998 г. от рак. Вече беше пенсионер.
Мисля, че Манчев беше шеф на проекта “Нева”. За този проект съм чувал от други хора.
Седалището на хората, които се занимаваха с “Нева”, беше в Министерството на електрониката, докато Хубчев беше министър. Но според мен проектът “Нева” е амбициозно начинание с цел соцлагерът да се държи близо до развитите капиталистически страни по отношение на високите технологии. Може би големците са виждали, че изоставаме там и са отпускали големи средства, за да се държим до нивото на западния свят. Но се оказа, че вече сме били доста изостанали.
Имаше, разбира се, и т.нар. спецпродукция, но с нея не се занимавах аз, а един Евтимов – офицер от службите. Между другото те не са най-големите специалисти.
– Разказахте ми как ви е викал на съвещание и скандалният зам.-министър на външната търговия и полковник от Първо главно управление /ПГУ/ на Държавна сигурност Георги Нанев Вутев, който веднага след XIII партиен конгрес е вкаран в затвора за корупция…
– Точно така е. Той ни събираше и ни четеше лекции как да не взимаме подаръци, а да ги предаваме в протокола. “Защото с химикалка се започва и с химикалка се завършва”, казваше Вутев. Заради това един мой колега, който и досега работи във външната търговия, го наричаше “майстор на късия разказ”.
Без да знам с точност някои подробности, фактът, че разполагаше с неща от чужбина покрай командировките, сигурно е карал някои девойки да го уважават. Всеки обаче е нещастен по своему – дочул съм, че няма деца, има някакви проблеми… Но мисля, че има дъщеря взета.
Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА
