Мина много време, а го помня като вчера,
баба търсеше ме, викаше с високия си глас.
А аз, детенце, криех се в килера.
“Направих ти мекички, бабо, идвай тук при нас.“
И беше лято, слънцето печеше,
а пък те не спираха и все на крак стояха.
И неусетно, бързо времето летеше,
но те от него грам не се бояха.
Това да свършат, там да идат,
плодовете на труда беряха.
Животните изкарват, вечер ги прибират
и като че ли по-бодри и от мене бяха!
Като пчелички малки, работливи,
бабчето и дядко все жужаха.
И усмихнати, и обичливи,
там, под мойта родна стряха.
Всичко може, знае всичко –
моят дядо – силен и голям!
Баба – малка и добричка,
все по двора бе насам-натам.
Но пък човек е баба, а и дядо също.
Седнаха и те, и малко се поспряха.
А аз се изненадах, това не бе присъщо.
Че, до скоро, те пчеличките ми бяха.
Тук-таме ги заболя,
измориха се да ми жужат.
А навън пък заваля,
слънцето го замени дъждът.
И малко тъжничко ми стана, че носят бремето на старостта,
и знам, че тя е нежелана,
но пък в тях аз виждам храбростта!
Ходят бавно и полека,
седят по-често от преди.
На гърба – със старина нелека,
и понякога – сълзи в очи.
Но освен дълбоки бръчки на лицата
по една украса всеки път стои,
да отидат пак при тях децата,
две усмивки чакат цели нощи, дни!
Малка бях, а те над мене бдяха.
Бабчето и дядко, моите пчелички.
И винаги по двора, все на крак стояха,
но пустото му бреме – измори ги!
