Как да се справите с моментите на гняв срещу детето? Случвало ли Ви се е да напляскате хлапето? Или да му се накрещите? Да го обиждате с думи като „пикльо”, „лигльо” и т.н.? Не
познавам майка или баща, на които поне да не им се е искало, вътрешно,
да го направят. Има и доста родители, за които да включат в действие
„шамарената фабрика” е единствения начин за дисциплиниране на
сополанкото. Ми така де, мен са ме били и съм станал човек. Дали, обаче
сте станали „човек”, защото са Ви били или въпреки това? Проблемът
не е в това, че сте ударили, проблемът при използването на удрянето за
дисциплиниране на децата от малки е че те растат. Колкото повече
порастват, толкова по-силни трябва да стават ударите и родителите не
могат да се предпазят от ескалиране в още по-груби и по-агресивни методи
на възпитание, просто, защото спират да действат. Освен това идва
момента, когато вече няма да можем да ударим, защото ще могат да ни
отвърнат. С бой и крясъци ние създаваме в детето един
насилствен модел на поведение, който го учи, че е приемливо за по-силния
да наранява по-слабия, че насилието е начина, по който можем да
постигаме целите си. Децата са огледала и ако не искаме да започнат и те
да крещят или да удрят нас, братята и сестрите си, приятелчетата, а по
късно половинките и децата си, ние трябва да прекъснем този цикъл още в
началото. Защо, обаче се стига до там да удряме и да крещим? Когато
в живота ни се появи детето, още от бебе, то започва да плаче. То не
може да говори, плачът е единствения му начин на комуникация. И това ни
напряга. Плачът кара сърцето ни да бие по-бързо, кръвното ни налягане се
повишава, с една дума: стрес. По-късно когато проходи и
почне да проговаря, малчуганът, е все още твърде импулсивен и често не
може да се контролира. Той може да си позволи да удря, да рита, да плюе,
да вика или да пищи и това провокира в нас всички онези моменти на
болка и обида, които сме изпитвали самите ние като деца. И
каква е спонтанната ни реакция на защита? Да се разкрещим или да ударим.
В този момент, направо можем да усетим вид омраза към детето, точно по
начина, по който сме мразели като малки, хората, които са ни удряли,
обиждали или наранявали. Само, че сега, ние сме в позицията на
по-силния. Това са подсъзнателни модели, които сме формирали в детството
си. Помните ли как дядо ви, баба ви или родителите ви са ви
разказвали как в училище, учителите, са ги дисциплинирали с пръчка?
Този модел на „моркова и тоягата” (и по-често тоягата) е от памти века.
Тогава, защо да го променяме? Защото, обществата еволюират, развиват се
и идва времето когато осъзнаваме, кое не работи, какви са последствията
и да опитаме нещо друго, което наистина действа. Доказано е че стресът е
номер едно болестта на 21-ви век. Решения има. В някоя следваща сататия
ще разгледам подробно последствията от насилието над децата, но сега
нека да се концентрираме върху боя и викането. Когато удряме
или крещим, всъщност нещо вътре в нас крещи „помощ”, „не знам какво да
направя”, „не мога повече”. Когато бием или викаме, ние го правим от
усещане за безсилие, отчаяние, безизходица. Само, че децата ни са все
още незрели и няма как да ни помогнат. Ние сме единствените,
които можем да си помогнем. Пък и не е честно да прехвърляме
собствените си проблеми и блокажи върху тях. Те не са техни. Какво да правим тогава? Следващия
път когато искате да ударите или да се разкрещите, опитайте се да
тропате силно с крака и да ръмжите като куче. През това време на ум си
повтаряйте (но на ум), как се чувствате. Нещо от рода на „Да, ядосан/а
съм, направо съм бесен/бясна“ и си представяйте, на ум, че го казвате на
детето. Във въображението си можете дори да се разкрещите
или да ударите. Вътре в ума си, си позволете да стигнете до крайности,
но само там, във вътрешния ви свят. Това ще ви облекчи. След
няколко секунди можете вече да го изкажете на глас, за да дадете обратна
връзка, какво се случва с вас. Кажете на детето, че сте ядосан. Не
казвайте „Ти ме ядоса”, а „Аз съм ядосан”. Истината е че
когато сме се ядосали, натъжили или друго, всъщност ние самите сме го
позволили. Замислете се ако някой важен за вас човек ви каже, че ви
обича, че сте красив или добър, колко повече значи това за вас,
отколкото ако е някой непознат и примерно ви подсвирква от строежа. Или
обратното ако някой близък ви каже, че сте ужасен или нетърпим колко
по-голямо значение има за вас това, от колкото ако ви се развика някой в
тролея. Само от нас зависи дали ще се обидим или не, дали ще ни стане
хубаво или не. От нас, зависи дали ще допуснем външните стимули да ни
повлияят и до колко. Така е и с децата. Често те са просто клечката, но
дървата и барута са предизвикани от друго. Може да сте изморени, да сте
имали кофти ден или просто да сте станали на криво, защото днес
атмосферното налягане е по-високо или по-ниско. Поемете
отговорност за чувствата си и си признайте, че вие сте този, който е
ядосан, няма значение причината. Детето просто ви е провокирало,
драснало е клечката. И докато всички чувства и мисли са допустими, то не
всички действия са. Ако все още ви е трудно да се
въздържите, опитайте се да ударите нещо друго, възглавница или каквото
ви попадне пред очите. Ако сте навън, можете да наритате някое
дърво (или още по-добре, гушнете го, те отнемат отрицателната енергия).
Когато
усетите, че нещата ескалират и скоро ще дойде момента на бяс, дайте си
„тайм аут”. Просто излезте от вкъщи за 2-3 минути, дишайте дълбоко,
наплискайте се с вода, надайте вик: „ААААА, ОООО, УУУУУ”, не мислете за
думите, просто пуснете да излезне беса. Това ще освободи във вас повече
пространство, за да се справите по друг начин.
Ако все
пак не успеете да се въздържите, когато удряте, опитайте се да не е по
лицето или по главата и никога не удряйте заслепени от гняв. Ако трябва
да ударите, изчакайте поне няколко секунди преди да го направите и
недейте да крещите на глас, децата изпадат в паника. Всеки
път когато успеете да се сдържите, дори да е това да си спрете ръката
във въздуха или да ударите по-леко, да се спрете по средата на обидната
дума или крясък, се поздравете и си благодарете. После си направете
някакъв подарък. Може да е нещо съвсем малко като бонбон или това да
изпиете кафе с някой приятел или да си купите нещо, каквото и да е, но
да е нещо специално за вас. Всеки път когато успеете да не прекрачите
границата се поздравявайте и се хвалете. Това ще ви помогне с
търпението. Трудно е и на моменти изглежда направо
невъзможно. Но гарантирам ви, че с времето ще свикнете да се оправяте по
други начини и ще ви става все по-лесно. Желанието за бой, постепенно
ще премине, дори и в моментите когато сте на ръба. Бъдете търпеливи със себе си. Изкарването
на моделите от подсъзнанието, в съзнанието, отнема време, защото те
идват от място на болка и отчаяние. Погрижете се за себе си. Дайте си
любов, и разбиране. Ще видите, че когато го правите и другите ще
започнат да се държат към вас с повече любов и разбиране. Така както
третирате себе си, така и другите ще се отнасят с вас. Всичко е вътре в
нас и започва от нас. Искам да завърша с това, че въпросът е
не да не грешите или децата ви да не виждат, че имате проблеми, а да
виждат как се справяте с тях. Те са ни огледала. Животът е просто такъв
има и хубаво и лошо. Без мрак, няма и светлина. Сега гушнете се, ей така, себе си, с двете си ръце и си благодарете. Вие сте прекрасни родители, дори когато грешите. Ако се чудите какви алтернативи имате с дисциплинирането, можете да прочетете статията Алтернативи във възпитанието, както и Защо децата избухват?
Автор: Вероника де Буур Сертифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, зам. председател на сдружение „Бебе и дете”
Ако
намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с
приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея.
Благодарим ви!
Можете да споделите своето мнение за тази статия тук:
