Едва отварям клепачи. Не помня колко съм спала. Цяла зима, или по-малко? Обгърната съм с пух, както и преди да заспя, между ябълковите клони, разцъфнали една сутрин. Облачетата лениво се приближават и отблъскват от прозореца ми, украсен със зелени листенца. Над главата си имам балдахин от синева в коприна. Огледалото ми съобщава, че съм изящна и прелестна с рокля на бели цветя, с весел венец от лалета, зюмбюли, нарциси. В този миг някой ме повика. Разбрах, че хората ме чакат с надежда да им донеса топлина, светлина и красота. Да им подаря слънчевите лъчи на моите ранни мечти и да ги събудя за нов живот. Те ме чакат заради надеждата, която нося със себе си и за тях. Заради уменията ми да разтопя скованите от студа на зимата души. Имат нужда от пробуждане, за да зарадвам всеки от тях във всеки миг от всяко вдишване и издишване и заради пробуденото в тях желание да станат по-добри и по-истински. Да не пилеят част от новите си надежди, обвинявайки се в неща, които пътят по земята ги е накарал да извършат, а не са искали. Дошло е време някой да им подари емоция, слънце, сърце, с което да обичат. Поне през пролетта. Настава време да обичат безбройните цъфнали цветя, вятъра, който ръси белите цветчета от дърветата, светлината, която струи сякаш отвсякъде, с неистово желание за щастие. Време е душите ни да бъдат щури и шумни, непредвидими и очарователни. Заради тези надежди отивам на земята, въпреки препятствията на зимата, която уж си отива, но си е тука и вилнее с пълна сила, чрез късен студ, леден вятър, тежък дъжд. Опитва се да държи във властта си повече самотни и студени души, но знае, че цялата Вселена се движи напред и връщане назад няма. Затова тръгвам към тях – към обнадеждените, за да празнуваме заедно земните и небесните празници и да притихна при тези без надежди, за да им я дам. Летя с пълна сила на крилете на пролетта, преобразена и обновена с много слънце, топла и чувствена. През пролетта.
