Пише ми се, от няколко дни много ме сърбят пръстите, но все не остава време да седна и да започна. Попитаха ме – за какво ще разкажа този път, каква е тамата? Отговорът е – не знам, нямам представа. Знам само, че нямам търпение да започнат да излизат думи изпод ръцете ми, а къде ще ме отведат – може би ще се разбере накрая. Или пък не.
Чудя се откъде да подхвана. Не, че има нещо конкретно, просто в мен има взрив от чувства, които напират да излязат навън. Щастлива съм! И съм влюбена. И развълнувана. И тръпнеща в очакване. И леко уплашена. И тъжна понякога. Кипяща от енергия. Преливаща от идеи. Изпълнена с преживявания. В мен бушува ураган, а знаете, че бурите ме карат да се чувствам жива 😉
Първо за това, което ме вълнува през последните 2-3 месеца. Един мъж (ако някой се изненада, ще му дам медал!), който придобива все по-голямо значение за мен. Неговата любов избухна на хоризонта като свръхнова, докато моята изгря бавно, но неумолимо като пролетното слънце над северния поюс. Всички сърдечни неуспехи, които преживях до сега не ми попречиха по никакъв начин да реша, че той е този, когото съм търсила толкова време. Има по малко от всичко, което искам: отговорен е, макар и малко луд; умен е, макар да се опитва да ми втълпи, че не е; романтичен е, макар и по свой уникален начин, който едновременно ме забавлява и разтапя; нежен е, макар и мъжкар; обича секса, въпреки, че е способен на почти нечовешко въздържание; верен е, макар да е изневерявал; стъпил на земята, което не му пречи да лети в облаците. Вярвам му и му се доверявам напълно. Знаете, наивна съм колкото новородено агне, но все пак последните неуспешни връзки ме накараха да съм поне малко подозрителна. И бях, наистина. Но насреща си видях само честност и открити сини очи ( да, и тези са сини сини казах, не зелени!). И любов и доброта към мен. Тогава надеждата, че най-после съм намерила Моя мъж, отново изпълзя от тъмния килер, в който я бях набутала.
Разбира се, нещата никога не са толкова лесни, колкото ни се иска. Тривиалните утежняващи обстоятелства ни пречат да „се вземем“ още днес и ни изпълват с тъга и тревога. Той се страхува, че няма да имам търпението да дочакам момента, а аз – че моментът никога няма да дойде. Това натъжава и двама ни и внася нотката на драматизма в любовта между нас. Дали пък, ако всичко беше лесно и без усилия, нямаше да решим, че ни е прекалено скучна тази връзка? Което ме кара да се чудя дали, ако все пак дойде денят, в който ще се съберем и всички пречки между нас изчезнат, няма да загубим интерес? И друго ни плаши… как да уведомим хората около нас какво се случва, след като не искаме да нараним никого, а чудесно знаем, че няма как всички да излязат сухи от водата.
Все пак той ме прави невероятно щастлива. Разсмива ме неудържимо – с онзи смях, който избухва с изпръхтяване и порой от слюнка, радва ме, кара ме да се чувствам значима и важна за него по начин, който е съвсем реалистичен и ме кара да не се съмнявам в искреността му. С него забравям всичко и всички, миналото губи значение, настоящето се размива, а пред нас остава само общото ни бъдеще. Понякога ме кара да плача, но не защото ме е наранил, а защото се чувствам безсилна, че не мога да бъда до него. Съжалявам за всяка загубена минута, в която не сме заедно, броя ги както някой скъперник отброява жълтиците си в късна доба. Когато се налага да се разделим, ме раздира болка – все едно късат живо месо от мен. Стискам зъби и очи, докато обръщам гръб, защото не искам да ме види слаба и уязвима, а след това потъвам в тъга и отчаяние, подмокрени от порой сълзи. След което изправям рамене и се зареждам с нова доза търпение, понеже вярвам, че този път, този път наистина ще променя пътя си и това ще е за добро.
Ако ви е харесало – нацъкайте копчетата!
