Още по темата
Публикуваха рисунка на пророка Мохамед в палестински вестник
2015-02-03 15:26:16
Заради карикатури на Пророка палят църкви в Нигер
2015-01-17 17:04:58
Моето ясновидство е Божията промисъл и нейните най-доблестни войни – вярата, покаянието и изкуплението, казва ясновидът от Коньово
Мая Стоянова
“Имаше и други ясновидци по мое време… Най-силната ясновидка в България беше от Сливен – сестра Хаджи Кортеза. Тя работеше със светлина и сила…По духовна сила е била втора в Европа, …след Йоан Кронщадски от Русия, чието ясновидство достигало до чудотворство. В Америка първа по сила на ясновидството, ….е сестра Елена Кей, по чийто медот сега работи милата сестра Ванга от Петрич… Тя по духовна сила е втора в Европа. Първи по духовна сила е…”
Това са последните признания на един от най-силните пророци на България – Влайо Жечев, популярен като Дядо Влайчо. Откровенията му са изречени малко преди да си отиде от този свят през пролетта на 1981.
Двадесет и четири година след кончината на пророка неговите сродници – племенникът му Жечо Жечев и съпругата му Мария Жечева, издават първата книга за него – “Дядо Влайчо – феноменът от Коньово”. През 2009 жителите на родното му село създават музейна сбирка с лични вещи, предмети, снимки и книги. В знак на признателност и преклонение пред светлата му лична и огромна дарба бе открит на 15 август т.г. паметник по повод 120 години от рождението на пророка. И макар, че много хора още пазят жив спомен за него, за хиляди феноменът Влайчо е напълно неизвестен, защото комунистите го преследваха, скривайки истината за необикновената му дарба.
Съдбата орисала Влайо Жечев да бъде различен от другите
Роден в деня на Света Богородица – 15 август 1891 г. още от малък зли духчета – такива рошави, нечисти човечета, го нападали без причина, а той плачел от страх. Тичал при майка си Петка вкъщи, сгушва се в скута, за да намири утеха, пише ясновидът в своето кратко животоописание.
Усещането за дълбока духовна свръзаност между майка и син е един от неведомите пътища към Бога, открили на малкия Влайо огромната обич на Исус към него. Не случайно, когато си отива от този свят, жената ставя на момчето си един единствен завет: ”Отивам си, мило дете, от този свят. На него те оставям, на Исуса. Той ще се грижи за теб. Моли се на него със сърцето си и си го обичай. Словото му обичай.”
Предсмъртните думи на благочестивата му майка се превръщат във верую за момчето. Едва десетина годишен Влайчо си купува с първите спестени пари Библията, книгата, която няма да изостави нито за един миг. Тя е небесната стълба, която отвежда невръстното дете в Божието царство, посвещава го в тайнства, близки на сърцето му. С годините потребността да общува с Бог става все по-силна, ритуалите и песнопенията в храма – все по-разбираеми. В молитвите и в четенето на Евангелията Влайчо намира опование и надежда, покой и помирение със заобикалящия го свят.
Дали в това тайнствено общуване с нашия Господ, или с промисъла на нечия друга необикновена сила, в крехка възраст Влайчо предчувства пророческата си дарба.”Бях в четвърто отделение, когато имах видение”, споделя ясновидът на близките си сподвижници Райчо и Танка Кайракови. “Пасях воловете в гората и видях война. Прибрах се в селото и казах, а те не ми вярват. Казват ми: Много знаеш…” Няколко години по-късно предсказанието на Влайчо се сбъдва – на 15 септември 1912 година, Турция обявявила война.
Странното усещане, че всичко, което се случва около него, му е вече познато, завладява съзнанието на пророка. Виденията за предстоящи събития го връхлитат почти всеки ден и оставят чувството за някаква предопределеност, за известна обреченост. То не го напуска и през 1916, когато отива доброволец на фронта. Неопитният войник, преживял най-страшното чудовище – войната, търси убежище за съкрушеното си сърце и надеждата за изхода от войната в безспирни молитви към Всевишния.
В една от тези отчаяни нощи на страдание и копнеж, в съня си Влайчо получава Божие откровение. “В полунощ заспах и в полусънно състояние виждам Исус отзад мене в светло сияние. Каза ми: “На 30 януари ще потеглите за България. Ще си отидете…” разказва в спомените си ясновидът.
Войната отваря нова страница в необикновения му живот
Завърнал се в родното си място, омерзеният от смърт и ужас вече пораснал юноша трудно приема нравите на своите съселяни. Надеждата в брака да намери друг смисъл на съществуванието си, се разбива на пух и прах само след няколко месеца. Изоставил пътя на семейното щастие, Влайчо се отдава на просветителска дейност. В безкрайните разговори с различни хора пророкът ги посвещава в света на непреходните неща, които обитават в света на духовното, на божественото, но по- често остава неразбрани. Разочарованието и болката му оставят съмнението, че живее в един лъжовен свят, отдалечаващ го от Бога, от вярната посока на духовно просветлението. Затова сам поема в невидимия свят на огромното познание, завещал ни Спасителят в своето учение.
Съдбовна среща
Първото просветление дядо Влайчо открива в учението на Петър Дънов. Срещата с Учителя е случайна, но тя е повратна в живота на пророка от Коньово . Респектиращ с огромното си познание за човешкото тяло и висшия дух, Дънов го въвежда в необятната вселена на духовно и физическо съвършенство – идеи, близки до представите на Влайчо за човека и света, до неговата лична философия за смисъла на живота въобще. В словото му Влайчо открива и осмисля духовната връзка със свещения център, ръководен от изключително разумната личност, каквато е нашия бог – Исус Христос. Силно привързан към христиовата вяра, ясновидът от Коньово превръща учението на Бялото братство в крайъгълен камък на своята мисия – да помага на невежите и заблудени хора, да работи за тяхното духовно съвършенство и приобщаване към истинския живот. То отприщва творческата енергия на пророка. Сам започва да създава сказки на различни теми, да говори за народни поверия. Прави първите си опити за окултни тълкования, да пише стихове, реферати и откровения.
Посял зърната на Божествената мъдрост в душата си, в този период от своя живот ясновидът преживява и най-необикновеното си преображение.
Пълното откриване на пророческа дарба и способността му да лекува
Това става след кратко, но много мъчително боледуване. Споменът за този съдбовен момент е записала Йордана Събева от Бояджик: „ 1920 г. през май се случи нещо с мен. Един ден ме обхвнаха някои тръпки по цялото тяло… Заключих си стаята … и си легнах на леглото. В момента аз се видях – излезнал съм от тялото си около 1 метър. Помъчих се да се върна в тялото си. Но нещо силно като въздух го подпира и не успях. Този въздух – силният, ме поде по-нагоре, докато излязе от къщата над керемидите. Аз се опъвах да се върна, но силата ме влече нагоре.., на север пътувам, … беше далечно растояние, от което и много време мина. Най-после там ме занесе силата и аз видях бяла, чиста от мрамор стая … Аз влязох в стаята. На дълга маса, на север и юг, насядали светли хора, с еднакви облекла. В ума ми говори глас. Казва:”Това са учениците на Господ.” Апостолите ме видяха и ми говориха. Аз чух разговора им. Каза някой от тях:”Ще го върнем на земята и ще му помагаме, но кой от нас ще бъде?”. Те избраха първомъченик Стефан…И аз тръгнах по същия път. Когато се разбудих, беше минало един ден и една нощ… След това си небесно видение аз боледувах около 30 дни, но стана вече в мен промяната и от това време почнах ясновидството си.”
След този сън дядо Влайча напълно осъзнава отредената му с висше мисия – да бъде духовен медиатър между простосмъртните хора и нашия Отец, който неизменно ще го покровителства.
“Аз не съм гледач, аз съм ясновидец”, разкрива дарбата си пророка пред малкия Андрейчо от София, един от многото ученици, които посещават неговата обител през летните ваканции. “Казвам се Влайо. Виждам причините и последствията на нещата, минали, настоящи, бъдещи, на всички явления във времето и пространството; на хората, растенията, животните, местоположението на това, което става тук в света и на оня свят…”.
Способностите си да вижда в миналото, настоящето и бъдещето, да изцелява неизличимо болни, той обяснява с Божията промисъл и нейните най-доблестни войни – вярата, покаянието и изкуплението.
“Когато отида при някой болен, който вече е безнадежден според медицината, в болния гледам как първо да събудя разкаянието му от неговите, или от на родителите му, или на дядовите му грехове и да плаче със сърцето си за тях. Тогава го моля да обещае да служи на Исуса като оздравее. Тогава и аз го лекувам с моето присъствие, с моята вяра, придружена с неговата вяра”, разказва дядо Влайча за необикновените си способности на свои близки.
Необикновените дарби на дядо Влайчо не събуждат обаче почитание и уважение към него. Тя го превръща в заплаха за селото, посяла страх и съмнения, че той е само вредител , който носи болести и зарази. Нежелан, самотен и опечален напуска Коньово. Заселва си в една от бащините си ниви „градина” с кладенец, където утеха са му десетина кошера, животните и цветята. Следващите 20 години това място става най-сигурното убежище за неспокойния му дух, обител, където се отдава напълно на своята мисия – да бъде пророк и лечител. Съпричастен към човешкото страдание и болки, той се прочува в родния си край, в цяла България и извън пределите й – в Румъния, Гърция, Сърбия, Русия и др.
ДС преобръща живота на пророка
През 1948 година животът му се преобръща с главата надолу. Неочаквано, без причина, без предупреждение, комунистите пращат лечителят от Коньов в ТВУ- Перник, а по-късно го въдворяват в Белене, където пребивава до 1953 година. Мотивите – “извършване на незаконни работи”.
“Какъв “кабахат” ми намериха. Казаха ми, че съм лъгал хората. Аз без да отварям писмата, знам какво пише в тях, без да ме попита човек, аз знам вече за какво е дошъл”, спомня си изповедтта на Влайчо неговият другар от Белене Иван Ангелов от Раднево.
“Ти познаваш на другите, а на себе си защо не позна, ами дойде при нас?”, не спират да питат затворниците, когато го виждат сред тях. А той им казва: “Дойдох да видя какви са умовете ви, а мен ме предупреди духът, че ще бъда в затвора.” Аз там в затвора си дадох широко сърце и си казах:”всичко може да е за добро”, пишат в спомените си негови сподвижници.
В общуването с хора от всякакви братства – православни и католически свещеници, евангелски пастори, съботяни, петдестници, които вместо да се молят на Бога, бавно се самоубиват в безсмислени бръдвежи, Влайчо постепенно започва да губи идентичност със себеподобните си. Попаднал в един свят на призрачни убийци, които безмилостно мачкат души, изтръгва сърца, свалят скалпове на невинни хора, а жертвите си превръщат в храна за прасетата, пророкът изживява кошмарът на своята отчаяна обреченост. Силната вяра в Бог и пророчеството, че пак ще бъде свободен, го окрилят и помагат при всяко изпитание, но не могат да спасят душата му.
Унизен, смазан, обезверен ясновидът от Коньово се завръща в родното си село. Воюва неуморно с безумствата на злото, които шестват безнаказано във времето на комунизма и търси покой за разбитото си сърце. “Моля се, чета си редовно Словото и все очаквам омилостивяване от Исуса за многото ми грехове и многото грехове на пощуревият цял свят. Амин”, изповядва се в своето животоописание дядо Влайчо.
Книгите стават най-верните му приятели. Срещите с текстовете на Лев Толстой, Маркс, Енгелс, докосването до света на забележителни личности, като Ерих Ремарк, Николай Рьорих, Петьофи, Махатма Ганди, бавно възраждат духовните му сили, вливат му жизнена енергия и желание да бъде пак сред хората. Създава малка комуна за бедни и бездомни хора, където се среща с верни последователи. Организира събори и сказки за деца, които учи на молитви, да пеят песни, да играят паневритмия, предава им своите послания – да почитат и обичат Бога, да бъдат добри един към друг, да се радват на растенията и животните, които са способни да чувстват и по човешки да страдат.
Един ден през 1965 Влайчо неочаквано заминава надалеч и повече от десет години не се връща в Коньово. Обзет от безкрайни съмнения за премного грехове, безумие и глупост, разочарован от своя живот, сведен до безизходица и отчаяние, изпълнен с обърканост и хаос, ясновидът става
Самотен скиталец
“ Аз пак трябваше да избягам в някоя местност, непозната, недостъпна и там да се подготвя за по-висока духовна работа и тогава да се върна в селото си, но аз дочаках отново да се трупа публика около мене…И аз отчаяно им се молих да не идват, а да отиват в църквата да се молят…но колкото им се молих, те все по-много се трупаха и аз започнах да ги наричам чуми, вампири, самодиви, което като стар човек не ми правеше чест. Но най-посе реших да избягам от селото и да не се връщам там…”, пише в една от изповедите си ясновидът.
Беден, но свободен, пророкът обикаля градове и села, отсяда при приятели и съмишленици, с които споделя малката си пенсия. И никога не са отказва от мисията си – да се раздава за хората, в името на доброто, любовта и светлината. Продължава да лекува неизличимо болни, да пророкува за бъдещи събития, да открива изчезнали хора, животни и предмети, да дава мъдри съвети, да сбъдва мечти и надежди, дарявайки хората с частица от своята голяма любов към Исус.
Три знакови срещи
Негови съвременници с вълнение разказват за срещите на Влайчо от Коньово с цар Борис, дни преди да се роди синът му Симеон, за сърдечното му приятелство с лечителя Петър Димков, за дълбоката му духовна връзка с пророчицата Ванга и Учителят Дънов. Интерес към дарбата му проявявя д-р Георги Лозанов, тогава директор на Института по сугистология, който не веднъж се опитва да разгадае истината за необикновените му способности да пророкува, да разговаря с мъртвите и да лекува. И до днес остава забулена в тайнственост връзката на ясновида Влайчо с дъщерята на Тодор Живко – Людмила, която по неизвестни никому причини, допуснала лечителя до себе си, въпреки че бил заклеймен и низвергнат от комунистите.
“Дарбата си дядо Влайчо никога не превърна в бизнес”, разказва неговата сродница Мария Жечеви. “До края на живота си чичо остана безсребреник, който не престъпи своето верую – “Даром съм го получил, даром го давам”.
