Има тук свята книга една, която няма никоя друга страна. В нея липсва главен герой, тъй като героите й са безброй. Тя носи клеймото на безвремие, като жаден зов до нашето съвремие. И от поколение на поколение пази традициите от забвение. Точно в тази книга, голяма тайна се намира. Разбрах, още от първия прочит мой, че авторът й е най-главния герой! Защото името му е символ на знание, свещено и тайно. То е ценност, важна безкрайно. Сияние е, мъдро и трайно. А и загадка, обсебваща омайно.
Но кой е този тайнствен „главен герой“ и в коя книга се крие той?… Славната история българска описва в „История славянобългарска“ хилендарският монах Паисий, като споделя и свои мисли. Решил да събере в книга една героичната съдба на тази свещена земя, на която се намира нашата страна. Историите, предавани от уста на уста, той разказва с прости, но мъдри слова. Като песен за необятна земя- героична и епична като сага, но по-истинска и жива от легенда стара.
Предисловието е включено в първа глава, „ За ползата от историята“. Самоукият белобрад писател се обръща към „любомъдрия“ читател, че трябва всеки да има нужда от история своя, а не- чужда. Тъй като ако от „други“ историята се превежда тя няма да е истинска и ще подвежда. А само родната история дава надежда! Защото тя крачи нежно и тихо в съня и разказва вярно за минали неща. Дръзко говори и пленява, вяра връща, надежда дарява.
Във втора част е другото предисловие, в което Паисий поставя условие „към ония, които желаят да прочетат и чуят“, че е нужно да го разберат, за да се пробудят. И да спрат да бъдат чуждопоклонници, а и главни виновници да е разединен българският род, а не единен и общ, цялостен народ! Той нашепва за отминалата слава, за да възкръсне тя днес от забрава. За да пребъде това знание и да оцелее вековното предание.
Същинската част на творбата е историята ни забравена и непозната, за царуване и свята власт. Тази най-голяма част всъщност се състои от разкази, разпределени в седем глави. От жития и грамоти, Паисий твори историята на велики мъже- на българските ни царе, на апостоли други и наши светци, а и на славянските братя творци! За да се знае, че българинът е борбен и горд. Дори и да е роб, той е с житие и битие, ала и с признание, че става за труд, но и за въстание.
Послесловът е на ръкописа последната част. В нея Паисий, с много патос и страст, споделя своите дълбоки мотиви историята българска да дири, чак на руска и немска земя, за да остави след себе си следа от описани факти, с дати и мнения, като най-точни и важни сведения. За да знаят и помнят бъдните поколения, че не трябва да остава в забрава историята ни стара!… И за да съхранят съдбовния завет, очите ми се взират в редове безчет. А ума, осъзнал своето призвание, запомня святото послание.
Сърцето ми буйно бие, кръвта ври. А душата като въглен гори, готова за нови мисии, в духа на героя- Паисий. Със своето дръзко мнение, със смелото си поведение, без капка съмнение, срам или съжаление, той вади от забвение на владетелите имената и прославя им делата. Пишейки историята ни малко позната, Паисий събужда и в ума и в душата българската памет свята!…
…А днес „История славянобългарска“ дали са прочели децата? И дали помнят историята на България? А и знаят ли името на героя, който прослави я?…
