Подобно на много други велики български творци, жизненият и творчески път на Димчо Дебелянов е прекъснат без време. Ненавършил 30 години, притиснат от бедност и разочарования, Дебелянов съзнателно отива на фронта, бягайки от живота и намирайки смъртта. Първата му и най-голяма любов – софийската красавица Мария Василева, която всички наричали Звънчето заради хубавия й глас, е най-болезненото му любовно разочарование. Все пак той открива любовта отново в лицето на Елена Петрунова, но за кратко и отново с трагичен край – една лятна вечер Димчо, който е квартирант в дома на родителите на Елена, чува изстрел. Влизайки в стаята, вижда обичната си мъртва, застреляна от баща си. Докато поетът обезумял търси помощ, бащата на Елена се самоубива. По това време злите езици в София говорят, че причина за трагедията е непозволената страст, която родителят изпитва към собствената си дъщеря.
С избухването на Първата световна война подпоручик Дебелянов заминава на Южния фронт като доброволец. Малко преди това, предусещайки съдбата си, за последен път посещава бащината къща в Копривщица.
Няколко дни преди смъртта си поетът трябва да излезе в отпуск, но на негово място заминава друг. На основата на Държавен военно-исторически архив – гр. В. Търново и статии в сп.”Златорог” откриваме информация, че към 25 и 26 септември 1916г. се разрешават спрените до тогава отпуски в полка. От Щаба на полка на Дебелянов бива предложено да води отпускарската команда, което на практика увеличава отпуската му с още 5 дена. Поетът е радостен, говори пред другарите си кои места и градове ще посети. „Но когато вече всичко бе нагласено за тръгване, съобщи му се, че вместо него отива в отпуска друг. Помня колко обиден се почувства той, па и всички ние, които бяхме свидетели на приготовленията му, негодувахме от тая подигравка. Нашето негодувание се усилваше от обстоятелството, че заместилият Дебелянов офицер беше съгражданин на адютанта на полка, и всички виждахме в това роднинско подреждане. Сам Дебелянов ходи при командира на полка на обяснение; какви доводи бяха му преведени за отменяването, не помня. Зная само, че всички офицери от полка смятахме, че това пререждане се оказа съдбоносно за Дебелянова“ – спомня си М.Димитров.
В последните часове преди фаталния изстрел, отнел живота му, Димчо не спира да твори и написва прочутите си военни лирически текстове „Сиротна песен“ и „Един убит“, които са с интересна съдба. Сутринта на 2 октомври 1916 г., на левия бряг на река Струма, между Серес и Демир Хисар, като командир на V рота, Димчо Дебелянов загива в сражение с англо-френски войскови части. На следващия ден тленните останки на поета са положени в гробището на демирхисарската черква „Благовещение“. Четири години по-късно, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му открива, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов.
През 1920 г. Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират творбите на родения в китното вързожденско градче поет, дотогава публикувани единствено в различни периодични издания, и подготвят неговата първа стихосбирка. През 1931 г., по инициатива на кръжока „Живо слово“ и на Димитър Подвързачов, костите на Дебелянов са пренесени от българската църква в Демир Хисар в родната му Копривщица, а по-късно скулпторът Иван Лазаров извайва затрогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя: „И въ кротъкъ унесъ чака тя, да дойде нейното дете“, чийто оригинал днес се намира в двора на къщата музей на поета.
