„Не ме интересува да бъда щастлив …“ – дали?
Публикувано от EosElitsa на ноември 2, 2014 в Мозайка на Света, „Аз” мозайка | 0 коментара
Направи ми впечатление един цитат от последната книга на Пауло Коельо, Изневяра- „Не ме интересува да бъда щастлив изобщо, за мен важното е да съм влюбен”.
Без да преразказвам книгата, в най- общи линии проследява историята жена, която има всичко – собствена къща, кола, прекрасна работа, красив, умен и безобразно влюбен в нея мъж, две чудни деца, идеален външен вид. Да, има такива хора, познавам ги, не са само фикция, колкото и абсурдно да звучи. Тази жена живее в прекрасен град- Женева, но почти изпада в депресия и страда от безсъние.
От къде идват клишетата, стереотипите ни и въобще идеята ни за това какво е щастие? Конспиративната теория – от протестантската и католическа религия, както и впрочем от всички институционализирани религии/ доктрини, които поддържат парадигма, в която всички са продуктивни – тоест работят; средно доволни са – тоест имат деца и партньор, а малцина печелят много или имат твърде много свободно време между готвенето, работата и телевизора. Но най- важното: статуквото се поддържа, а то е самоцел.
Въпреки цялото отваряне на хоризонти и на съзнанието ни, въпреки, че сме разширили вижданията си, все още клишето за щастие от матрицата господства. И все още се появява кой да ни напомни, че клишето само по себе си не води до щастие, дори по- скоро обратното. Звучи така банално и просто, но именно там е ключът – много от сложните разсъждения и теории на Ума всъщност само ни отдалечават от истината. А едно обикновено клише, ако бъде разбрано, може да доведе до прозрение. Може би.
Обаче след като е ясно, че клишето е клише, знаем, че само по себе си не работи- защо всички се стремят към него? Този въпрос е имиджов. Защото да кажеш, че имаш хубава работа, че печелиш добре, че имаш кола и къща, че си женен, че имаш половинка, вече те прави стойностен човек, достоен за уважение. Някак си тези неща придават стойност, сякаш все още с тях дефинираме какво е да си човек, какво е да си щастлив. Дали е погрешно или не? Не това е въпросът. Истината е, че всички ние имаме универсални нужди – да имаме. Просто те се реализират по различен начин. Така както имаме една и съща заложена структура на тялото – два крака, две ръце, глава, изправено ходене, но сме толкова различни, така имаме и основа структура на Духа….която се реализира различно. Една от тези нужди е да се усещаме стойности и ценни. Друга – да се свързваме и да общуваме. Вече ни продъниха ушите, че нуждите ни не могат да бъдат запълнени отвън, ако отвътре не сме в състояние на любов, на изобилие, на увереност, ако не обичаме и ценим себе си достатъчно. Тук ще направя само две бележки. Първо, достигането до такова състояние на вътрешна оргамизност е предизвикателен път, духовен път, също така личностен и социален път. Път на разбирането, на смелостта, на срещата и приемането на сенките ни и всичките ни персони. Не става само с утвърждения и само хипнотизиране, изисква решимост и отдаденост, които не са посилни в състояние на посредственост. Пътят ни е навън и навътре. Колкото и да е важно сътворението вътре, много често ако не се погрижим за изявата му навън, пак няма удовлетворение. С други думи: колкото и да обичаме себе си, универсална човешка нужда е да сме заедно и да споделяме.
По отношение на клишето ги има и бунтарите – дали с дрога, с не много хигиена, с раздърпани дрехи, „странни” занимания или открити революционери. Трябва да призная, че някои от тях са ми доста симпатични. А някои толкова силно се идентифицират със своята система от виждания, вярвания, идеи за света, че реално се превръщат в подобие на това, срещу което се бунтуват – една самозасебна парадигма как да се живее и какво е животът. Има и такива, които така силно се отказват от всякакви рамки, че реално отказът им от рамка ги рамкира.
Няма да адвокатствам за средният път…този път. Ще споделя как аз проверявам, че съм жива – напълно и изцяло. Няма и да давам дефиниция какво е да си жив, защото е дълбоко индивидуално и мистично, а дефиницията само би отдалечила от смисъла. Вярвам обаче, че споделеното от мен ще отвори едно прозорче. Възможно е оттам да влезе свеж въздух, някоя фея или демон, но каквото и е, ще е живо.
Не знам къде ще стигне този пост, защото ми се разкрива, докато го пиша. Не съм в позицията на героинята от книгата, която споменах в началото. Например нямам лично мои къща и кола. Само че „няма” тук не произлиза от не-изобилие, а от фактът, че не ми е приоритет да имам. Не е било до сега. Обаче имам не просто хубава работа, а съм благословена всеки ден да живея призванието си и то на няколко сцени – образование и кариерно ориентиране.
Нямам съпруг и деца, но и честно казано, не наблюдавам около мен именно такава да е най- щастливата реализация на връзка между двама души.
Не живея в Женева, но това не прави местата, на които ходя – партитата, Апартамента, сбирките с приятели за игри и други, уроците по танци – по-малко магични. Дори напротив, не мисля, че към момента има повече вълшебство за мен някъде другаде на света.
Тук само ще уточня за онези универсални нужди – да, вярвам, че всички имаме нужда от нещо- работа, хоби, роля – чрез които да реализираме целите себе си. Да, всички имаме нужда от свързване и от връзка. Да , всички имаме нужда от достатъчно средства/ свобода, за да можем да сме нахранени, облечени и да правим това, което обичаме. Как ще се реализират тези нужни, кои са по – насъщни за определен човек или определен момент от живота, вече е друг въпрос.
Ето го моят въпрос –какво правим, ако сме привидно и външно извън реализацията на тези нужни? Какво става, ако нямам работа или имам доста скромна и незабележителна на пръв поглед работа, но има нещо, което правя и което носи истинска стойност? Ако не почивам в Бали и на Малдивите, но спомените ми с приятели карат Бог да се усмихва, защото вижда себе си между нас? Ако нямам връзка, но любовта ми е толкова силна и трансформираща, че изкривява реалността, буквално? А какво ще стане, ако използвам тази формула за оправдание, защото се притеснявам, че няма да постигна онова, което искам, и я превърна в оправдание да не следвам мечтите си?
На края – как проверявам, че съм жива, че всичко около мен е живо и съм in the flow ? Когато мога да искам нещо тотално, да отдам цялата си страст, да бъда изцяло в него, да се отдам изцяло, да не мисля какво мислят другите, да бъда свободно себе си, това да ми носи щастие и да съм готова да го пусна. Да съм готова да приема, че може и да не се случи. Не е лесно, но е оргазмично такова състояние. Дава свобода и ако внимаваме да не поредната маска и усетим в сърцето на сърцата си, там, където знаем, че е истинско…. Какво повече ни трябва и за какво?!
Be Sociable, Share!
