„Някои
стихотворение за без заглавия.
Това
заглавие е без стихотворение.
Кенет Уайт
„Снежната утрин в Монреал“
Болеше го … болеше го … БОЛЕШЕ ГО!
После болката изведнъж изчезна.
Отшумя като
последната вълна върху гладката повърхност на езерото, когато хвърлиш камък в
средата му. Отиде си. Чувството беше тягостно: изведнъж се почувства празен.
Всъщност вече и не можеше да чувства. Просто – празен.
Опита се да извика болката. Дори усети носталгия по
нея: тя поне беше НЕЩО. Нещо, за което да се хванеш. Нещо реално … Опита се
да извика мъката, омразата, ревността, отвращението и ненавистта, огорчението,
безнадеждоността и похотта … Нищо!
Опита се просто … да извика.
После се събуди. Ужаси се при мисълта, че може да не
е сънувал. Че всичко може да е истина – празен. Божичко, дано е било сън, каза
си, а после УСЕТИ, че е УСЕТИЛ ужаса си и се отпусна.
Отново можеше да чувства, да се страхува, обича и
мрази; можеше да плаче и скимти, да крещи и стене – отново!
Тя лежеше присвита до него, както винаги с лице към
стената и тихичко дишаше. Внезапно ИЗПИТА ненавист към нея – как само спи,
самата невинност – виж ти ! – спи и сънува розови сънища, докато той СТРАДА и
СЕ ТЕРЗАЕ в прегръдките на своя кошмар … Кучка !
Ах, кучк ! А той така я ОБИЧАШЕ! Беше готов да
разкъса сърцето си за нея, беше готов на всичко, а тя спи! Господи, що за
съвест имаше тя, що за чувства?! ЧУВСТВАШЕ ли въобще?
Божичко, защо точно тя?! Нима не и бе дал всичко? Не
я ли ОБИЧАШЕ по своему? ОБИЧАШЕ я, по дяволите!
Ах, кучка! Защо го направи? Защо? …
Той се извъртя неспокойно в леглото и пружините му
запротестираха, поскърцвайки, докато той се намести отново, а до себе си
усещаше топлината на крехкото и, стройно тяло, което излъчваше секс дори в
съня. Спейки до нея, той ЧУВСТВАШЕ , че дори и така не я притежава, тя му
бягаше.
Заслуша се в себе си, доволен че отново направлява
чувствата си. Да, ето – МРАЗИ я … но и я ОБИЧА, кучката ! РЕВНОСТТА му бе
като пълноводен поток, който отнасяше и последните крехки останки от здравия му
разум и той се остави изцяло на удоволствието от нея. Лежеше до нея и я
НЕНАВИЖДАШЕ, ОТВРАЩАВАШЕ СЕ, МРАЗЕШЕ я и я ЖЕЛАЕШЕ до смърт.
Той тихичко изскимтя, ей така – за проба. Прозвуча
… ГОРЕСТНО. Жалко, че нямаше кой да го чуе. Изскимтя наистина майсторски.
Усмихна се в тъмното.
Изглежда цялата им проклета връзка беше такава. През
цялото време ставаха разни неща, но всъщност нищо не се случваше. Това беше
връзка, в която недомлъвките бяха повече от откровените разговори, всяка
подарена роза с дълга дръжка, си беше просто поредната роза с прекалено дълга
дръжка и внимателно почистени бодли, а изпълнените с любов погледи – досадно
присвиване на късогледите му очи …
Сякаш доловила мислите му, тя простена тихичко
насън. Погледна я, но не я докосна, за да я успокои. Тя отново простена. Той се
ухили, но щом му дойде на ум, че стенанията и са резултат на поредния и
похотлив сън, в който ДРУГИЯ я обладаваше брутално и неколкократно, дарявайки я
с поредица разтърсващи оргазми, усмивката застина на лицето му. Усети как
слабините му се присвиха и потръпнаха, настръхна целият.
Винаги ли щеше да бъде така?
Малко ли му бяха неговите страхове, съмнения,
комплекси и паранои, за да се товари и с нейните ? Нима той нямаше нужда от
обич, внимание и ласки ? Нима не се съмняваше ? Не се ли чувстваше и той
самотен ? … Майка му му липсваше. Никоя друга жена не го разбираше, така
както го бе разбирала тя. Дори и в безпаметните мигове на върховна наслада,
които напоследък успяваше да си докара все по-трудно и по-трудно, той запазваше
дистанция и анализираше, сравняваше и сякаш гледаше отстрани гърчещото се под
него яло – в напразното си желание Чудото най-сетне да стане … Чудото все
така не ставаше. Майка му все така му липсваше. БЕШЕ САМ !
Дори и сега – лежейки в леглото, притиснал
напрегнатото си тяло към нейното, усещайки извивката на гърдите и в прегръдките
си, той беше сам. Нощта напредваше, не му се спеше.
Жадуваше да го дарят с обич. Жадуваше да каже някому
„обичам те“. Жадуваше близост и онова мечтано, неназовимо състояние
на съпричастност и взаимен покой, до което никога не можеше да се докосне …
Тя отвори очи в мрака и го погледна. Гледа го дълго.
После той мълчаливо се пресегна и погали това, което бе останало от нея след
съня. Докосна я, след това отново я докосна, докато тя не започна да стене –
поне този път бе сигурен, че не сънува ДРУГИЯ.
Искаше да я обладае грубо и болезнено, да я чука до
припадък, така както си представяше, че я чука той, но вместо това я люби дълго
и нежно, влагайки в тази любовна война, ти -ри-ри-рам, всичката страст и
желание, които никога нямаше да изпита истински – никога, никога вече, с никоя
друга – и макар и да не изгориха света, така както навярно го правеше Мариус
Куркински, накрая тя изкрещя от удоволствие, впивайки старателно лакираните си
нокти в гърба му: „Да! Да! ДА!“, докато той запази хладно мълчание,
достигайки самотното си, мъчително освобождение, от което в устата му остана
единствено лек металически привкус.
Отдръпна се от нея; бе все така тъмно и студено / в
четири сутринта астрономическо време, кой знае защо се сети внезапно той и това
му се видя по-важно от всичко останало /, навън октомврийският дъжд дълбаеше с
ледени пръсти плътта на нощта. Чаршафите влудяващо се бяха усукали в краката
му.
Тя постепенно успокои дишането си, после доволно
измърка и топлия и дъх го опари в тъмното:
Той се надигна рязко на лакът. В гърдите му бушуваха
неизказани чувства, сърцето му диво се блъскаше, главата му запулсира в
подлудяващия ритъм на кръвта.
– Не! – радостно отвърна той и по вените му се разля
облекчение, каквото не бе и подозирал, че може някога отново да изпита – Не!
МРАЗЯ ТЕ, КУЧКО!
Извъртя се по корем, наляво, по-далеч от нея и
щастлив, повтори, заровил пламнало лице във възглавницата:
Тя остана занемяла, вперила невиждащи очи в
мержелеещия се в измамната дрезгавина на утрото таван. Не плачеше.
Болеше я … Болеше я … БОЛЕШЕ Я!
После болката изведнъж изчезна …
