Наблюдавах ги отдавна. Много странна двойка. Той – огромен мъж, висок повече от два метра, с грубо телосложение, изсечено лице и странна, клатушкаща се походка. Винаги ходеше малко попрегърбен. До него тя, миньонче, висока не повече от метър и четиридесет, нито дебела, нито слаба, с руса коса и орлов нос. Имаха момиченце на около 10 – 11 години. Слабичко, по-високо от майка си поне с глава и половина и наследило странната стойка на баща си. Когато бяха само двамата, винаги се хващаха за ръка. Беше ми забавно – той е истински великан, внимателно водеше своята грозновата жена и изглеждаше сякаш животът му зависи от това. Срещах ги почти всеки ден.
Веднъж обаче тя беше само с дъщеря си. Не вървеше, а подтичваше и изглеждаше сякаш нещо лошо се е случило. Никога досега не бяхме говорили, но я спрях и попитах: някакъв проблем ли има и мога ли да помогна с нещо. Тя като че ли бе чакала да я заговоря. Промълви почти през плач, че мъжът й е приет в болницата за операция на сърцето и трябват кръводарители. Аз от години дарявам кръв, казах й. Познавам и други хора, които го правят. Предложих й да се върне при мъжа си в болницата, аз ще организирам всичко. Милата, така се зарадва. Благодари ми горещо. Разделихме се. Обадих се на няколко души и се събрахме в болницата, където дарихме кръв.
Когато всичко беше готово, лекарите вкараха великана в операционната. Аз останах с жена му и дъщеря му, защото личеше, че са силно притеснени от изхода на операцията и исках да ги подкрепя с присъствието си. За да я разсея, поисках да ми разкаже как са се запознали с мъжа си. Тя се поусмихна и отговори: „И на теб ти е любопитно, а. На всички им е любопитно.“ Тогава ми разказа историята на запознанството с Иван.
Преди години се връщала с колата си от посещение. Била вече близо до града, когато колата поднесла и Лилия – така се казва жената, се озовала в дерето. Обърнала се няколко пъти. Била ужасно изплашена. Опитала се да отвори вратата, но без успех. Започнала да блъска по стъклото с надежда да го счупи, но силите й не стигнали за това. От двигателя започнал да излиза пушек. Крещяла, но никой не я чувал. „Помислих, че това е краят – каза Лилия. – И се появи една огромна фигура.“ По някаква случайност Иван карал след нея, видял всичко и се спуснал да помага. Тогава колата се обърнала още веднъж, затиснала десния крак на Иван и той се счупил. А Лилия припаднала. Иван не се отказал и намерил начин да я измъкне от вече горящата кола. Вдишал обаче от отровния газ, който излизал от двигателя. Носил Лилия на ръце почти пет километра, когато най-накрая минала една кола и шофьорът ги откарал до болницата.
„Аз виждах всичко – каза Лилия. – Бях в безсъзнание, но виждах как ме измъква от колата, как ме носи, как ми говори и знаех, че всичко ще е наред.“ Лекарите не можели да повярват, че Иван е успял въобще да стъпва, толкова лошо бил счупен кракът му. А от вдишаните отровни газове здравето му се влошило. Лилия се възстановила преди него и всеки ден му ходела на посещение в болницата. Така двамата се влюбили лудо един в друг. „После се оженихме, роди се нашата прекрасна дъщеря и това е цялата история“ – завърши разказа си Лилия.
В този момент лекарите излязоха от операционната и ни донесоха добрата новина – Иван издържал операцията и щял да се възстанови. Лилия се разплака от радост. Остана да се грижи за мъжа си, а аз взех дъщеря й у нас, докато те двамата бяха в болницата. Детето беше много симпатично и си пасна добре с моите две деца. Когато изписаха Иван от болницата, известно време трябваше да е на инвалидна количка. Дребничката Лилия нямаше сили да бута количката с огромния си мъж в нея, но правеше титанични усилия. Не даваше на никого да й помага. Казваше: „Той намери сили преди години да ме носи на ръце километри, сега е мой ред.“ По- късно Иван започна да излиза сам, подпирайки се на един бастун, висок почти колкото жена му. Отново се водеха за ръка. От време на време спираха, Иван се навеждаше и се целуваха. Казваха, че всеки ден е дар от Бога и освен това една нова възможност да покажат един на друг колко се обичат.
Виждам ги често. И им се радвам. Радвам се на любовта им. И им желая още дълги години да ни вдъхновяват с красивата си любов. Автор: Сребрина
