Живеела в гората една дива ябълка. Тя обичала малкото момче, което всеки ден тичало при нея, събирало падналите листа и плетяло от тях венец, слагало си го като корона и играело на горски цар. Катерело се нагоре по ствола на ябълковото дърво и се люлеело върху клоните й. А после двамата играели на криеница и когато се уморял, малкият бъдещ мъж заспивал в сянката на короната й. И ябълката била щастлива.
Но времето минавало, момчето растяло и все по-често ябълката брояла дните си в самота. Един ден той дошъл при нея и ябълката казала: — Ела, момче, полюлей се върху клоните ми, хапни си от моите плодове, нека да поиграем и да ни бъде весело! — Твърде пораснал съм, за да се катеря по някакви си дървета, — отговорило момчето. — Искат ми се други развлечения. Но за тях трябва пари, а ти не можеш да ми ги дадеш. — С удоволствие бих ти ги дала, — въздъхнала ябълката, — но аз нямам пари, само листа и ябълки. Вземи моите ябълки и ги продай на пазара в града, тогава ще имаш пари. И ще бъдеш щастлив! Покатерил се младежът, откъснал всичките й ябълки и ги отнесъл със себе си. И ябълката била щастлива.
След това момчето дълго не идвало и тя отново тъгувала в самота. Когато веднъж момчето дошло най-неочаквано, ябълката направо се разтреперила от радост. — Идвай бързо, малкия! — възкликнала тя. — Полюлей се върху клоните ми и всичко ще е наред! — Имам твърде много грижи, за да се катеря по дърветата, — отговорил той. — Искам да имам семейство, да имам деца. Но за това ми трябва къща, а аз нямам. Ти, например, можеш ли да ми дадеш къща? — Бих ти дала с радост, — въздъхнала ябълката, — но нямам къща. Моят дом е гората. Но затова пък имам клони. Отсечи ги и си построй къща. И ще бъдеш щастлив. Отсякло момчето всичките й клони и ги отнесло със себе си, построило си къща. И ябълката пак била щастлива.
След това момчето много дълго не се появявало. Когато един ден дошло, ябълката едва не онемяла от радост. — Ела, момчето ми, — прошепнала тя, — нека да поиграем. — Твърде стар съм, тъжно ми е и не ми е до игри, — отговорило момчето. — Бих искал да построя лодка и да отплавам с нея далеч оттук. Но нима ти можеш да ми дадеш лодка? — Отсечи стъблото ми и си направи лодка,— казала ябълката, — и ще можеш да отплаваш с нея надалече. И ще бъдеш щастлив. Отсякло момчето стъблото на ябълковото дърво и си направило лодка. Отплавало надалече. И ябълката пак била щастлива… макар че вече е трудно да повярваме в това.
Минало много, много време… Пак дошло момчето при ябълката. — Прощавай, момчето ми, — въздъхнала ябълката, — но аз вече нищо повече не мога да ти дам. Нямам ябълки. — За какво са ми твоите ябълки? — отговорило момчето. — Почти не са ми останали зъби. — Аз вече нямам клони, — казала ябълката. — Няма къде да поседнеш. — Аз съм прекалено стар, за да се люлея по клоните, — отговорило момчето. — Нямам и стъбло, — казала ябълката. — Няма вече по какво да се покатериш. — Прекалено съм уморен, за да се катеря нагоре, — отговорило момчето.
— Извинявай, — въздъхнала ябълката, — много бих искала да ти дам поне нещичко, но нищо не ми остана. Сега аз съм само един стар пън. Прощавай. — А на мен сега не ми трябва много, — отговорило момчето. — Искам само едно тихо и спокойно място, да поседна и да си почина. Много съм уморен. — Ами тогава, — казала ябълката, — старият пън става точно за това. Ела тук, момчето ми, седни и си почивай. Момчето така и направило. И ябълката била щастлива.
