Борислав Лазаров е една от емблематичните фигури, ръководил и дружество “Левски-Спартак” по времето на социализма. Повече от 15 години от живота му – от 1974 до 1989 г. – са минали в управата на любимия му клуб. Днес 86-годишният левскар живее в къщата си в Драгалевци със спомените за “онези славни години за българския спорт” и за хората, “направили историята” на “Левски”.
Лазаров посреща екипа на “Труд” с широка усмивка. Паметта му е свежа и той започва без подкана да разказва. Запазил е приятелство с всички големи спортисти и треньори от онези години. “Още ме глождат спомените оттогава, някои неща не се забравят, казва той и отпива глътка вода. От години страда от диабет, сега през ден е на хемодиализа, бегло споменава той. “Знаете ли кой спаси името на “Левски-Спартак”? – изведнъж решава да ме изпита. И без да дочака отговора ми, който, разбира се, нямаше да е верен, се усмихва и произнася бавно и отсечено името – Пенчо Ку-ба-дин-ски. На изненаданата ми физиономия и въпроса: ама той не беше ли локомотивец, Лазаров отговаря: “В първите години и аз не знаех, ама самият той ми сподели веднъж, че е скрит левскар.”
Домакинът обаче не бърза да разкаже как Кубадински е изиграл спасителната роля за сините. “Едно по едно. Ще ви кажа – пресича нетърпението ми той. – Признанието си, че е привърженик на синия отбор той направи пред мен на ВИП-а на летището в Москва.”
Това се случва през 1980-а, когато е олимпиадата в съветската столица. На връщане оттам в залата за изпращане на официалните гости изведнъж се появява Пенчо Кубадински. След дружески разговор между двамата за голямото спортно събитие Пенчо му казва: “Лазаров, да знаеш, аз съм скрит левскар. Пристрастен съм към синия клуб. Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да ми се обадиш и да разчиташ на мен.”
Това бил разговорът между двамата. И Борислав Лазаров никога не забравя казаното тогава от Кубадински. Защото само след месеци се налага да опре до помощта му. Най-големите номера и беди на “Левски” идвали от заклетия цесекар Милко Балев. “Той правеше всичко възможно да ликвидира дружеството. Наричаше левскарите фашисти. А Тодор Живков казваше за него: “Той е незаменим работник, но по отношение на спортната му принадлежност, особено когато е на стадиона, Балев е хулиган.”
Още през 1978 г. излиза разпореждане на Държавния съвет на Народна република България, в което черно на бяло е записано, че всички клубове, носещи имената на революционери и партизани, трябва да бъдат сменени. И първото е на “Левски”. Бюрото на Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт (БСФС) веднага изпълнява поръчението и приема документ, в който се посочва, че до края на 1980 г. решението на държавното и партийно ръководство трябва да бъде изпълнено. Лазаров бил като болен, заинатил се и бил категоричен: “Не, уволнете ме, но името на клуба няма да сменя. Аз да се очерня и да изцапам името си за цял живот? Абсурд, ето ви оставката ми.” Това говорел Лазаров непрекъснато на всички, на които бил подчинен. И заповедта така и не изпълнил. Като вижда, че нещата се бавят, вездесъщият Милко Балев измисля друг план за ликвидирането на сините – да бъдат разделени на две дружества – на “Левски” и на “Спартак” – всъщност както са били преди години. “Очакванията му сигурно са били поне по този начин да смени името ни”, разсъждава сега Лазаров.
За изпълнението на “пъкления план” Балев задействал и шефа на БСФС Трендафил Мартински, който вика шефа на спорта на градския съвет на столицата Илия Патронев и му възлага да подготви документа за разделянето на дружеството. Научавайки за това, Лазаров веднага отива при Цола Драгойчева. На любопитството ми защо точно при нея Лазаров се усмихва и казва: “Как защо? Ами тя някога беше шеф на пощите, а “Левски” бе към тях. Освен това тя още беше член на Политбюро.”
Борислав Лазаров бързо се отправя към кабинета й. Угриженият му вид не стресва достолепната дама на партията. “Другарко Драгойчева, вие като почетен председател на “Левски”… започнал той, но веднага бил прекъснат с рязък глас. “Моля? Не почетен, бях истински председател, та аз ходех на мачове и слизах на полувремето да ентусиазирам футболистите. Всяка година от пощите отпусках средства и платове за костюми и фланелки, аз си бях действащ председател…” По думите на Лазаров тя почти му се обидила. Драгойчева обещала да вземе нещата в свои ръце, но с половин уста признала, че не е сигурна дали ще успее да убеди “другарите от Политбюро – вече не я тачели много”. Лазаров пише и до Тодор Живков, но и там удря на камък. А докладът вече е внесен за решение в ГК на БКП. Денят “Х” наближава – изведнъж той се сеща за Пенчо Кубадински и казаното му от него преди година на московското летище. Звъни на пожар “по петолъчката” (специална телефонна линия за първите хора в държавата).
“Поисках да ме приеме само за 5 минути. А той: Идвай веднага. Отивам, а при него – делегация от Африка, и се наложи да чакам”, спомня си случката днес Лазаров – все едно е било вчера. Докато чака пред кабинета му, изненадващо се появява Трендафил Мартински – човекът, от когото искал да се оплаче. И Пенчо, разбира се, вика и двамата да влязат – така се налага да говори пред “врага” си.
Без да се замисля, смело обяснява за указанието на Мартински: името на “Левски-Спартак” да бъде сменено. Предвидливо обаче пропуска уточнението, че това е наредено от Милко Балев. Обяснението на Мартински е: Така сме преценили. И “скритият” левскар Кубадински веднага изригнал: Кой е питал мен за това? Никой! Аз отговарям за спорта в Политбюро!”
Последвал разговор на висок глас – пак по петолъчката, с Чудомир Александров, председател на ГК на компартията тогава. “Абе, Чудомире, какви ги правите вие? Бутате къща, за да направите колиба, и то без да ме питате. Въпросът веднага да се снеме от дневния ред на пленума!” – ето това каза Пенчо Кубадински на Александров и му тръшна телефона. Въздъхна и ми рече: Ти си свободен.” Борислав Лазаров разказа случая направо на един дъх – все едно от септември 1981 г. са изминали няколко дни, а не 30 години. Въздъхна и сложи едната си ръка на сърцето: “малцина знаят, но това е истината – Пенчо Кубадински спаси “Левски”. След това Лазаров спокоен отива на заседанието на Градския комитет – в залата вече има 80 души. На всички е раздаден дневния ред – вътре се мъдри и точката за разделянето на “Левски”. Покрай него минават вносителите й – дори не го поглеждат, уверени в победата си. Председателят Александров открива форума с думите: “Другари дневният ред е пред вас, предлагам точката за дружество “Левски-Спартак” да отпадне.” “Хвръкнах в небесата – това беше победа за моя отбор. А неин автор бе Пенчо Кубадински. Отдъхнах си”, завършва разказа си 86-годишният левскар.
Борислав Лазаров напълни чашата си с вода и я вдигна с усмивка. Елате да ви покажа какво имам , каза той. И пред екипа на “Труд” отвори шкафа зад себе си и посочи цяла редица папки: “Ето това е историята на “Левски”, всичко е тук.” Когато напускал през 1989-а, единственото, което си взел, била кореспонденцията.
Мариела Балева, Труд
